Пенингтън и радистът му побягнаха покрай избуялия ориз, избягвайки снайперистката стрелба и връхлитащите мини. Той бе загубил капитана си и двамата си лейтенанти предната нощ. Вече от час работеше с Коб, главния сержант, за да прегрупира силите си.
- Щом открием това виетконгско подкрепление, дето се е запътило насам, му скачаме на врата - каза той на Коб.
- С какво ще му скочим, сър? Не ни останаха нито патрони, нито гранати.
- Пет пари не давам, Коби, Застрелвайте ги, съсичайте ги, ритайте ги, ръфайте ги. Кажи на момчетата, че искам да чуя бунтарски крясъци и ревове. Ако не друго, поне ще изплашим проклетите му копелета до смърт.
След два часа Пенингтън и Коб поведоха ротата към гористия залив и изведнъж някакво лице се пръкна в мрака само на метър-два от Пенингтън. Бяха се сблъскали със самия враг. Пенингтън вдигна пистолета и простреля копелето в окото. В гората избухна истинска канонада. Навсякъде се завързаха жестоки ръкопашни схватки. Пенингтън се втурна напред, като стреляше наляво и надясно с 45-калибровия си пистолет. По едно време усети как нещо го прониза в рамото, после го улучиха пак, но той продължи напред, като сечеше с ножа си, а с другата ръка използваше пистолета като чук. Пламъчетата на изстрелите проблясваха в мрака като светулки. Войниците му крещяха като луди.
Зад него някой изстреля осветителна ракета и бойното поле внезапно се озари в кървав червеникав блясък. Пенингтън за миг съзря обкръжението си. Двамата с Коб се бяха отдалечили на двадесетина метра пред основното ядро, в ничията земя между хората му и виетнамците, които не даваха на войниците му да надигнат глава.
- Вдигайте си задниците, дявол да го вземе! - изрева Пенингтън. - Насам. И искам да чувам бодри крясъци!
Двамата с Коб се втурнаха срещу врага. Хората му ги последваха.
- Господи! - изрева Коб и се свлече на колене.
Пенингтън се хвърли към него. Няколко бойци притичаха покрай тях, като стреляха слепешкатав мрака и ревяха като луди.
Юмрукът на сержанта се мъчеше да затули кървавата дупка, цъфнала на хълбока му.
- Ще те изнеса! - опита се да надвика грохота и крясъците Пенингтън.
- Къде отиваме? - простена Коб.
- Какво ще кажеш за Бостън, Коби? Искаш ли да отидем в Бостън?
- Не ме карайте да се смея, сър, че направо ме прерязва.
Пенингтън внимателно вдигна Коб на рамо и тръгна към края на гората. Куршум се заби в бедрото му и докато падаше, няколко войници се втурнаха към тях.
- Добре ли сте, полковник?
- Добре съм, момчета - изпъшка той. - Имаме ли подръка лекар? Май ще ми изтече кръвта.
- Веднага идва, сър. Ей сега ще ви пристегне крака.
- Как е Коб? - попита Пенингтън.
- На косъм е, полковник.
- Погрижете се за него, чувате ли ме! Не се тревожете за мен, погрижете се за него.
- Да, сър.
Стрелбата и крясъците постепенно заглъхваха.
- Какво става, по дяволите?
- Мисля, че жълтите копелета побягнаха към Ханой - каза лекарят с усмивка. - Подгонихме ги.
- Кучи синове.
- Какво съвпадение на мненията, полковник.
На разсъмване медицинските хеликоптери кацнаха и вдигнаха ранените към Сайгон. Коб беше на първия хеликоптер. Пенингтън се качи последен. Докато машината се издигаше във въздуха, той огледа бойното поле. Земята под тях беше буквално затлачена с трупове. Лешоядите вече започваха да се събират на гощавка.
Същата нощ, на сто мили от тях, капитан Джошуа Енгстрьом и трима от хората му се промъкваха покрай брега на една река в Делтата. Лицата им бяха боядисани в бяло и четиримата бяха само по къси гащета. Енгстрьом притегна колана си и проЕери непромокаемата чанта, закачена на него. В нея имаше един 45-калибров пистолет с пет резервни пълнителя и карта. Към бедрото си бе привързал кания с нож, а от колана му висеше друга. Хората му правеха същото - проверяваха оръжието си, без да отделят поглед от реката.
От другата страна на реката Черния Боби Шрак се бе сгушил в едно укритие със снайперистката си пушка. Той видя засенченото фенерче на Енгстрьом да проблясва два пъти и отвърна на сигнала. Бяха готови. Извърна бинокъла си и го насочи срещу течението, зърна една светлинка и се втренчи в нея.
Бяха отработили операцията няколко пъти. Проповедника беше луд на тема отработване на операции. Отработване и синхронизиране, отработване и синхронизиране. Всички пазеха тишина. Движеха се бьрзо, почти като машини, използваха сигнали с ръце вместо думи. На брега, на който беше Енгстрьом, се криеше втори снайперист - снажен мъж с черна брада и дълга коса. Той щракна с пръсти и посочи нагоре срещу течението.
Слухът им долови отгласи на смях и гълчава. Хората му се притаиха в очакване. Лодката изплува в мрака. Беше широка, плоскодънна, с два мотора отзад.