Спрус Харбър, Мейн, 2011 г.
По някое време през втората седмица на Моли ѝ стана ясно, че "почистването на тавана" означава изваждане на разни предмети, няколко минути терзания и прибирането им обратно на мястото им, но в малко по-подредена купчина. Досега двете с Вивиан бяха прегледали две дузини кашони, но единствено няколко мухлясали книги и пожълтели ленени покривки бяха отделени за изхвърляне, защото бяха прекалено съсипани.
– Не мисля, че ти помагам особено – каза Моли.
– Да, това е така – отвърна Вивиан. – Но аз помагам на теб, нали?
– Измислила си този проект, за да ми направиш услуга? Или може би идеята е на Тери? – продължи Моли.
– Изпълнявам гражданския си дълг.
– Ти си много благородна жена.
Моли бе седнала на пода и изваждаше един по един предметите от кедровия сандък, а Вивиан стоеше на дървения до нея. Кафяви кожени ръкавици. Зелена кадифена рокля с широк колан. Мръсно-бяла жилетка. Анн от фермата Грийн Гейбълс[18]
– Подай ми книгата – каза Вивиан. Взе тома с твърда зелена корица, златни букви и рисунка на момиче с буйна червена коса, хваната на кок, и го разгърна. – А, да, спомням си – изрече тя. – Бях почти на възрастта на героинята, когато я прочетох за първи път. Даде ми я една учителка – любимата ми учителка. Госпожица Ларсън. – Възрастната жена разлистваше бавно книгата, спираше се на някоя страница. – Героинята Анн говори толкова много, нали? Аз бях много по-срамежлива – каза тя и вдигна поглед. – А ти?
– Съжалявам, не съм я чела – отвърна Моли.
– Не, не. Имам предвид, ти беше ли срамежлива като момиче. Ти все още си момиче, но искам да кажа, когато беше малка?
– Не точно срамежлива. Бях тиха.
– Предпазлива – добави Вивиан. – Бдителна.
Моли повтори тези две думи в ума си. Предпазлива? Бдителна? Такава ли беше наистина? Имаше един период в живота ѝ – след като баща ѝ умря, а тя бе отведена, или пък когато майка ѝ беше отведена – трудно е да се каже кое се бе случило първо и дали двете неща не се бяха случили едновременно, – когато тя спря да говори. Всички говореха на нея или за нея, но никой не я питаше какво мисли и не я чуваше, когато изразяваше мнението си. Затова просто спря да опитва. В този период тя се събуждаше през нощта, ставаше и тръгваше към стаята на родителите си, но в коридора осъзнаваше, че няма родители.
– Е, и сега не си особено бъбрива, нали? – отбеляза Вивиан. – Но по-рано днес те видях отвън, когато Джак те докара, и лицето ти беше... – Вивиан вдигна грапавите си ръце и разтвори пръсти. – ...беше озарено. Говореше, без да спираш.
– Шпионираш ли ме?
– Разбира се! Как иначе ще науча нещо за теб?
Моли вадеше предмети от сандъка и ги подреждаше на отделни купчини – дрехи, книги, увити в стар вестник дрънкулки. Но сега се изправи на пети и погледна Вивиан.
– Забавна си – каза тя.
– Скъпа, как ли не са ме наричали през живота ми, но мисля, че никой не ми е казвал, че съм забавна.
– Обзалагам се, че това не е истина.
– Зад гърба ми, може би. – Вивиан затвори книгата. – Предполагам, че обичаш да четеш. Права ли съм?
Моли сви рамене. За нея четенето беше нещо лично, само между нея и героите на книгата.
– Кой е любимият ти роман?
– Не знам, нямам любим.
– О, мисля, че имаш. Такъв тип си.
– Какво трябва да означава това?
Вивиан сложи ръка на гърдите си. Обагрените ѝ в розово нокти бяха нежни като на бебе.
– Личи си, че усещаш нещата. Дълбоко в себе си.
Моли направи гримаса.
Възрастната жена подаде книгата на момичето.
– Сигурно ще ти се стори старомодна и сантиментална, но искам да я вземеш.
– Даваш ми я?
– Защо не?
За изненада на Моли, в гърлото ѝ заседна буца. Тя преглътна. Каква нелепица – възрастната жена ѝ даваше мухлясала книга, която не ѝ трябваше, а чувствата я задушаваха. Сигурно цикълът ѝ идва и затова бе прекалено емоционална.
Успя да запази безразлично изражение с доста усилия.
– Ами, благодаря – каза тя равнодушно. – Но това означава ли, че трябва да я прочета?
– Задължително. Ще има викторина с въпроси – заяви Вивиан.
Двете работиха мълчаливо известно време. Моли вадеше различни предмети – небесносиня жилетка с изпоцапани и пожълтели цветя, кафява рокля с няколко липсващи копчета, синьо-лилав шал и една ръкавица. При вида на всички тези вещи Вивиан въздъхна: