Хубавата доячка бе твърде ядосана, за да й отговори. Тя грабна крака и намръщена отведе кравата, а бедното животно куцаше на три крака. Като се отдалечаваше, доячката хвърли през рамо недоволен поглед към несръчните чужденци и притисна до тялото си пукнатия лакът.
Дороти много се натъжи от тази неприятна случка.
— Трябва да бъдем много внимателни тук — каза добрият Дървар, — да не наскърбим тези мили човечета. Те не биха могли да понесат обида.
Малко по-нататък Дороти срещна прекрасно облечена принцеса, която, щом видя чужденците, се сепна и веднага избяга.
Дороти искаше да се срещне с принцесата и се затича след нея. Но порцелановото момиче извика:
— Не ме гонете! Не ме гонете!
Тъничкият й гласец бе толкова уплашен, че Дороти се спря и я попита:
— Но защо?
— Защото — отговори принцесата, която също се спря, но на прилично разстояние от момичето, — ако тичам, може да падна и да се счупя.
— Нали може да ви залепят?
— О, да. Но след лепенето вече не си така хубава. Разбирате ли?
— Предполагам, че имате право — каза Дороти.
— Ето например господин Джокер, един от нашите клоуни — продължаваше порцелановата дама, — той винаги гледа да стои на главата си. Толкова пъти се е чупил, че е лепен на сто места и никак не е красив. Сама можете да видите. Ей го, дето минава.
Действително към тях се приближаваше малък весел клоун и Дороти видя, че въпреки хубавите дрехи — на червени, жълти и зелени шарки — той беше целият в пукнатини във всички посоки. Ясно си личеше, че е бил лепен на много места.
Клоунът сложи ръцете си в джобовете и след като наду бузите си и им кимна, започна дръзко да рецитира:
— Млъкнете, господине! — извика принцесата. — Не виждате ли, че това са чужденци и че с тях трябва да се отнасяте с уважение?
— Добре. Надявам се, че това е уважение — заяви клоунът и се изправи на главата си.
— Не обръщайте внимание на господин Джокер — обърна се принцесата към Дороти, — той има доста пукнатини по главата и затова е глуповат.
— О, ни най-малко — каза Дороти, — но вие сте толкова прекрасна, че съм сигурна, че бих ви обикнала много. Не бихте ли ми позволили да ви отнеса в Канзас при леля Ем и да ви сложа у дома на поличката? Ще ви нося в кошничката.
— Но аз бих била много нещастна — възрази порцелановата принцеса. — Нали виждате, че тук, в нашата страна, ние сме щастливи, че можем да говорим и да се движим, както пожелаем. Но щом някой ни вземе от тук, ние веднага се втвърдяваме и ставаме неподвижни и красиви. Разбира се, друго и не се иска от нас, когато сме сложени на полица в кабинет или на масичка в гостна стая. Но животът ни е много по-приятен тук, в собствената ни страна.
— За нищо на света не бих искала да бъдете нещастна — възкликна Дороти, — затова ви казвам сбогом.
— Сбогом — отвърна принцесата.
Дружината внимателно премина през Порцелановата страна. Малките животни и целият народ бягаха презглава, щом видеха да се задават нашите пътници. Бояха се да не бъдат счупени. След час-два пътниците стигнаха до друга порцеланова стена. Тя не беше толкова висока, колкото първата, и стъпвайки на гърба на Лъва, те успяха да стигнат до ръба. След това Лъвът се сви и скочи направо горе на стената. При този скок той закачи с опашката си една порцеланова черква и тя се строши.
— Много лошо стана — заяви Дороти, — но все пак добре, че не нанесохме повече щети на тези малки човечета. Само дето счупихме крака на една крава и съборихме черквата. Всичко тук е толкова крехко и чупливо.
— Наистина — добави Плашилото, — благодарен съм, че съм направен от слама и не мога лесно да се повреждам. Има по-лоши неща на този свят, отколкото да бъдеш чучело.
Лъвът става Цар на дивите зверове
След като се прехвърлиха отвъд порцелановата стена, пътниците се озоваха в неприятна местност от блата и тресавища, покрита с висока буренясала трева. Беше им трудно да вървят, без да се хлъзват в калните дупки, защото тревата бе толкова гъста, че ги скриваше от погледа. Все пак, като внимаваха къде стъпват, те преминаха благополучно и стигнаха на твърда почва. Но тук беше още по-диво и след дълго и уморително провиране през шубраци навлязоха в гора, в която дърветата бяха по-големи и по-стари от дърветата във всички други гори, през които бяха минали досега.
— Тази гора е просто възхитителна! — заяви Лъвът, като се огледа радостно. — Никога не съм виждал по-красиво място.