— За какво?
— За каквото и да е.
Тя се замисли, после попита:
— По-различно ли е командването на боен кораб?
— Разликата не е толкова в кораба, колкото в хората — отвърна след кратък размисъл Воркосиган. — Командването е власт над духа и това най-ясно проличава в боя. Когато е сам, дори безумно смелият воин не е нищо повече от въоръжен лунатик. Истинската власт се крие в способността да накараш околните да изпълняват волята ти. Не е ли така и в цивилната флота на Бета?
— И още как — усмихна се Корделия. — Ако трябва да налагам властта си със сила, с мен е свършено. Предпочитам да пипам леко, защото само по този начин получавам предимство над хората край себе си. Открих, че мога да сдържам нетърпението си, характера, ако щете, малко по-дълго от тях… — Очите й обхванаха пустинната панорама наоколо: — Мисля, че цивилизацията е създадена за жените и най-вече за майките… Но не мога да си представя как са го правели в пещерите, как са се грижели за семействата си…
— Сигурно са действали групово — отвърна Воркосиган. — А що се отнася до вас лично, аз съм сигурен, че бихте се справили и тогава… У вас съществува онази компетентност, която човек търси във войнишката майка…
Дали не ме поднася, запита се Корделия. Вече беше разбрала, че този мъж притежава особено, понякога възсухо чувство за хумор.
— Я оставете това! — възпротиви се на глас тя. — Не виждам смисъла да отглеждам здрави и прави момчета до осемнадесетгодишна възраст, а после да ги предавам в ръцете на правителството, което да ги затрива в името на неясни и често напълно погрешни политически цели. Не, благодаря!
— Не съм разглеждал нещата в тази светлина — призна си Воркосиган. Известно време куцукаше в мълчание, като се облягаше тежко на импровизирания бастун. — Ами ако се запишат доброволци? Нима сред вашите мъже няма такива, които мечтаят за военна кариера?
— Noblesse oblige? — иронично попита Корделия, после на свой ред се замисли. — Предполагам, че ако сами изберат униформата, нещата ще бъдат по-различни… За щастие, аз нямам деца и пред мен не стоят подобни проблеми.
— Съжалявате или се радвате?
— За децата ли? — погледна го тя, но лицето му беше напълно безизразно. — Просто не съм мислила върху този проблем…
Навлязоха в камениста местност, прорязана от дълбоки пукнатини в земята, разговорът замря. Придвижването стана трудно, Корделия насочи цялото си внимание към краката на Дубауер. Най-накрая се озоваха отвъд каньона. Дишаха тежко, телата им бяха облени в пот. По негласно споразумение се отпуснаха на широк и плосък камък. Воркосиган нави крачола на панталона си, разхлаби връзките на ботуша и направи кратък преглед на подутия крак, който поставяше под заплаха цялата им експедиция.
— Вие имате добри медицински познания — промърмори той. — Няма ли да е по-добре да отворим раната и да я почистим от гнойта?
— Не зная — поклати глава тя. — Страхувам се, че можем да я замърсим още повече… — Подозираше, че болките му са станали непоносими — иначе едва ли би споменал за раната си. Подозренията й се потвърдиха, когато го видя да хвърля в уста половин хапче от скъпоценните си запаси болкоуспокоителни.
После отново поеха по пътя си и Воркосиган се разприказва. Разказа й няколко смешни случки от живота в казармата, след това се зае да описва баща си — главнокомандващ сухопътните войски на Бараяр по онова време и близък приятел на жилавия старец, който по-късно става император на планетата. Корделия получи бегла представа за един студен и затворен човек, който е вечно недоволен от сина си, но въпреки това го обича пламенно и винаги е готов да застане на негова страна. Тя от своя страна му разказа за майка си — изключителен специалист по медицина, всеотдайна в работата и живота; за брат си, който съвсем наскоро беше купил разрешение за второ дете.
— Помните ли добре майка си? — попита тя. — Доколкото разбирам, тя е умряла, докато сте бил дете… И тя ли е загинала при катастрофа като баща ми?
— Не — поклати глава той и лицето му потъмня. — Причините бяха политически… Чували ли сте за Голямото клане на Юри Ворбара?
— Не… Съвсем слабо съм запозната с историята на Бараяр.
— Е, добре. Тогава слушайте… В последните години на лудостта си, император Юри се превръща в истински параноик. Подозира всички, дори и най-близките си. Една нощ решава да направи чистка и наказателните му отряди тръгват. Охраната на принц Хав успява да отблъсне нападението, но за моето семейство нещата не се развиват толкова добре. По неизвестни причини лудият старец запазва живота на баща ми, вероятно защото той не е пряк наследник на император Дорка Ворбара. Но ликвидира майка ми и с това наистина доказва, че е луд. Останал сам в последвалата жестока гражданска война, баща ми се присъединява към Езар Ворбара, заедно с цялата си армия.