— О! — Гърлото й беше сухо, в очите й се стичаше пот. Очевидно спомените бяха твърде мъчителни за Воркосиган, лицето му стана още по-тъмно, потта по челото му засъхна.
— Преди известно време споменахте за странните неща, които вършат изпадналите в паника хора… — тихо добави той. — Може би затова сега си спомням подробностите… Когато хората на Юри разбиха вратата…
— Господи! — ахна тя. — Нима сте БИЛ ТАМ?
— О, да. Бях включен в списъка… Всеки от убийците имаше предварително набелязана жертва… Този, който се нахвърли върху мама, беше най-близо до мен. Грабнах ножа и скочих отгоре му… Тъкмо се канехме да вечеряме, знаете… Ако бях взел другия нож — онзи за месо, който лежеше само на педя от мен, може би щях да постигна нещо… Но с обикновения прибор до чинията си нямах никакви шансове. Същият ефект бих постигнал и ако го бях нападнал с лъжица… Той просто ме сграбчи и ме заби в стената…
— На колко години сте бил?
— На единадесет, при това доста дребен за възрастта си… Онзи тип я изправи до насрещната стена и натисна спусъка… — Воркосиган прехапа устни, от гърдите му се откъсна тежка въздишка: — Господи, колко подробности изплуват, като се замисли човек… Бях сигурен, че съм ги забравил. — Хвърли поглед към побелялото й лице и тръсна глава: — Съжалявам, разстроих ви с моите брътвежи… Всичко това се случи преди много години. Не зная защо се разприказвах…
Но аз зная, въздъхна в себе си Корделия. Беше пребледнял и въпреки жегата, престана да се поти. Ръцете му несъзнателно притеглиха реверите на разкопчаната риза. Студено му е, отбеляза тя. Значи температурата му се покачва… Колко ли градуса е стигнала? А и тези хапчета… Положението му става сериозно.
— Зная какво имате предвид, когато става въпрос за спомените… — импулсивно каза тя. — И аз не мога да се отърва от тях… Още помня как совалката се стрелна като куршум в небето, а брат ми махаше с ръка. Глупав жест, тъй като татко не можеше да го види… После блесна ослепителна експлозия — толкова ярка, че дори слънцето избледня, от небето се посипаха милиони огнени звезди… И гадното чувство, че всичко разбираш! Чакаш да отмине шока и да се върнеш към нормален начин на живот, но това все не става… После идва ред на празнотата. Не мрак, а именно празнота… Една пурпурно-сребриста безкрайност, която покрива всичко пред погледа ти, в продължение на дни… Бях като сляпа… И аз като вас мислех, че съм забравила това усещане, но то току-що се появи отново…
Той продължително я изгледа.
— Точно мислех да споделя същото… Само че при мен ефектът беше слухов… Убиецът изстреля в корема й една сонична граната… Доста дълго време след това бях напълно оглушал. Сякаш слуховите ми рецептори бяха изключили завинаги. В ушите ми звучеше равномерно бучене, което бе по-изпразнено от съдържание дори от тишината…
— Разбирам…
Странно, че друг човек може да опише с такава точност собствените ми чувства, помисли си тя. При това го прави далеч по-сполучливо от мен…
— Предполагам, че след този инцидент съм взел твърдото решение да стана войник. Имам предвид истинската служба, а не парадите и блестящите униформи… Исках да овладея стратегията и тактиката, силата и изненадата — всичко, което носи крайната победа над врага. Исках да бъда по-бърз, по-умен и по-коварен от онези копелета, които нахлуха в дома ми. Дадох си дума, че първият ми боен опит, завършил трагично, ще бъде и последен…
Вече открито трепереше. Тя също беше пронизана от хладни тръпки и направи опит да промени темата на разговора:
— Никога не съм участвала в бой… Как се чувства човек в подобна ситуация?
Той забави крачка и се замисли. Отново ме преценява, отгатна Корделия. И, слава Богу, започна да се поти… Треската го напуска, поне временно…
— Наблюдавана отдалеч, космическата битка изглежда чиста, блестяща и дори грациозна. В нея има нещо абстрактно, човек остава с впечатлението, че наблюдава учение или обикновена игра. Илюзията е пълна и единствено пряко попадение в собствения ти кораб може да я прогони. — Втренчи се в земята пред краката си — сякаш искаше да открие невидима пътека. Но тук теренът беше гладък и равен като тепсия. — Докато убийството… Убийството е различно. В деня, в който убих политическия си офицер след офанзивата при Комар, бях по-разгневен от деня, в който… От всеки друг път… Но когато усетиш как живота се оттича през ръцете ти, когато видиш безжизнения труп на врага, изведнъж започваш да се чувстваш дори по-мъртъв от него… Аз нямах друг изход — той беше поругал личното ми достойнство.