— Не съм сигурна, че ви разбирам…
— Да. Защото вас гневът ви прави по-силна, а не по-слаба — както става при мен… Много бих искал да разбера как постигате това.
Още един от странните му, дълбоко завоалирани комплименти. Тя замълча и сведе поглед към краката си. На практика не знаеше къде да гледа и скоро извърна глава нагоре — към планината и изумруденото небе над нея. Не искаше да среща очите му и това беше причината, поради която забеляза бледата черта кондензирани пари в небето.
— Хей! Това там не ви ли прилича на следа от совалка?
Воркосиган вдигна глава да разгледа едва видимата бяла ивица.
— Разбира се, че ми прилича — кимна той, огледа се и тръгна към близкия храсталак. — Елате, оттам ще можем да наблюдаваме на спокойствие…
— Няма ли да им дадем сигнал? — учуди се Корделия.
— Не — отвърна той и вдигна ръката си с дланта към нея, сякаш искаше да я спре: — Моите приятели и смъртни врагове носят една и съща униформа. Искам да разбера кои точно са над главите ни и тогава да действам…
До ушите им достигна приглушения грохот на реактивни двигатели, след миг совалката изчезна зад синьо-зеления връх на далечната планина.
— По всяка вероятност държат курс към склада и това усложнява нещата — отбеляза Воркосиган. Стисна устни и поклати глава: — Но защо са отново тук? Възможно ли е Готиан да е отворил запечатаните заповеди?
— Той трябва да изпълнява вашите функции, нали?
— Да. Но аз държах документацията си скрита, тъй като не исках всичките ми действия да станат достояние на Министерския съвет. Убеден съм, че Корабик Готиан няма да открие онова, което е убягнало на Раднов. Защото Раднов е изключително опитен шпионин…
— Той не е ли един висок и широкоплещест тип с лице като топор? — любопитно го изгледа Корделия.
— Не. Това описание пасва далеч по-добре на сержант Ботари… Къде сте го виждали?
— Той стреля срещу Дубауер в онази горичка.
— Тъй ли? — светнаха очите на Воркосиган, а устата му се разтегли във вълча усмивка. — Сега нещата стават по-ясни.
— Не и за мен! — гневно го изгледа Корделия.
— Сержант Ботари е много странен тип. Миналия месец се наложи да го накажа сурово…
— Толкова сурово, че сте го превърнал в кандидат за заговора на Раднов?
— Бас държа, че Раднов е разсъждавал точно като вас… Но не зная дали мога да ви обясня характера на Ботари, а едва ли и някой друг е в състояние да го направи. Страхотен при ръкопашен бой, мрази ме чак в червата, както бихте се изразили вие, бетианците… Но бих добавил, че тази омраза му доставя УДОВОЛСТВИЕ. По неизвестен за мен начин тя подхранва мъжкото му самочувствие…
— Би ли ви застрелял в гърба?
— Никога! Може да ме удари в лицето, но в гръб — никога! — Воркосиган замислено разтърка брадичката си: — Именно за такъв удар го наказах последния път… Но по време на бой спокойно го оставям да ме прикрива, при това въоръжен до зъби…
— Изглежда наистина е смахнат.
— По-скоро странен — поклати глава той. — Макар че много хора мислят точно като вас… Аз обаче го харесвам.
— Още ли твърдите, че само аз командвам бетиански цирк, а не космическа експедиция?
Воркосиган сви рамене и се усмихна:
— За мен е полезно да тренирам с човек, който не ме щади… Изпитвам истинска гордост, ако след поредния ръкопашен бой с Ботари все още съм цял… Все пак предпочитам тези наши двубои да стават само в тренировъчната зала… Предполагам, че именно жестокият начин, по който се налагаме, е заблудил Раднов и той е включил Ботари в екипа си без по-подробни проверки. Защото сержантът е идеалния човек за мръсната работа и Раднов положително се е изкушил. Горкият! Свят ще му се завие от стария Ботари!
Корделия хвърли кос поглед към Дубауер, който равнодушно се поклащаше до нея.
— Страхувам се, че не споделям вашия ентусиазъм — промърмори тя. — Той за малко не ме уби!
— Не твърдя, че е гигант в морално или интелектуално отношение. Той е човек със сложна душа и ограничени изразни средства, преживял доста лоши мигове в живота си… Но е човек на честта, макар и по странен, свой начин…
Теренът под краката им незабележимо започна да се издига към склоновете на планината. Промяната личеше по-ясно по околната растителност. Тревата постепенно отстъпи място на високи храсти и малки дръвчета, очевидно появили се тук благодарение на подпочвените води. Насочиха се на юг, към подножието на конусовиден, гъсто залесен връх, който се издигаше на около 1500 метра от нивото на платото.