— По това време на денонощието, едва ли… Когато се прибра у дома, си позволяваше да пие само след вечеря… Но постепенно навиците му се промениха. Много неприятно, но нищо не мога да направя… Макар че, ако язвата му пак започне да кърви, със сигурност ще… — Млъкна, в погледа му се появи някакво несигурно напрежение. След няколко секунди въздъхна и поклати глава: — Според мен, прие прекалено лично поражението при Ескобар… Изобщо не беше необходимо да подава оставка, и без това никой не му я бе поискал…
Корделия разбра, че по този въпрос старият граф не се ползва от доверието на императора. Не поражението е сломило сина ти, старче, рече си тя. Сломил го е успехът на заговора! Но на глас каза съвсем друго:
— Зная, че верността към императора е въпрос на чест за него…
Последният бастион на честта. Който императорът срина из основи, за да постигне дяволската си цел.
— Защо не идете при него? — предложи старият Воркосиган. — Макар че, честно казано, денят му не е от най-добрите и най-хубаво би било да го предупредя…
— Не се безпокойте, ще се оправя.
Корделия напусна периметъра на фамилното гробище и пое по извиващата се пътечка нагоре. Старият лорд Воркосиган остана да гледа след нея. Пътечката беше сенчеста, от двете й страни се издигаха стройни дървета, вероятно пренесени от Земята още като млади фиданки. Храсталаците бяха обсипани с ярки цветове, които тя не познаваше. Ако Дубауер беше тук, той несъмнено би й дал пълната им характеристика. Но и без нея цветята бяха приказно красиви.
Беседката беше дървена, издигната в ориенталски стил. Местоположението й бе избрано изключително удачно — в краката на наблюдателя се простираше цялото езеро. Конструкцията беше стара, плътно увита в лози, които сякаш растяха направо от скалите наоколо. Бе отворена във всички посоки, обзавеждането се състоеше от два плетени стола, ниско канапе и малка масичка, върху която имаше две гарафи, няколко чаши и бутилка с бяла и гъста течност.
Воркосиган се бе изтегнал в единия от столовете. Босите му крака бяха изпружени на дървена табуретка, под нея лежаха леки сандали. Очите му бяха затворени. Корделия спря на крачка от беседката и му хвърли загрижен, изпълнен с обич поглед. Беше облечен в стари военни панталони от черна материя, над тях грееше изненадващо ярка лятна риза на цветя. Беше небръснат, на пръстите на краката му имаше къси черни косъмчета — същите като на ръцете му. Реши, че краката му й харесват. И веднага си даде сметка, че това е глупаво. Просто защото харесваше всичко в него. С изключение на вида му — уморен, дори болнав…
Очите му леко се отвориха, ръката му посегна към кристалната гарафа, пълна с кехлибарена течност. После промени решението си и хвана гърлото на бутилката с бялата течност. До нея имаше малка мензурка за измерване, но той не й обърна внимание и отпи направо от шишето. Намръщи се, тръсна глава и вдигна гарафата. Очевидно кехлибарената течност вътре му служеше за разредител. После отново се отпусна в стола и затвори очи.
— Течна закуска, така ли? — попита тихо Корделия. — Дали може да се сравнява с овесена каша и пастет от рокфор?
Очите му рязко се разтвориха.
— Ти! — Гласът му беше дрезгав и изпълнен с недоумение. — Не си ли мираж? — Понечи да се надигне, но после очевидно прецени състоянието си и отново се отпусна в стола. — Не съм допускал, че ще видиш…
Тя изкачи стъпалата, придърпа свободния стол и се настани насреща му. По дяволите, накарах го да се по-чувства неудобно! Извадих го от равновесие! Как да постъпя сега? Как да го накарам да се отпусне?
— От вчера правя опити да се свържа с теб, веднага след като кацнах на планетата. Но все не мога да те хвана… Ако очакваш миражи, този положително ще ти хареса… Я сипи едно питие и на мен, ако обичаш…
— Не от това — отстрани ръката й от бялата течност той. — Другото със сигурност ще ти хареса повече…
Корделия обаче се изхитри да близне от чашата му.
— Пфу! Това не е вино!
— Коняк.
— По това време?
— Ако започна веднага след закуска, до обяд вече съм в безтегловност — обясни той.
Вече е почти обяд, механично отбеляза Корделия. Личи си по леко заваления му говор, станал някак по-бавен и по-отчетлив.
— Сигурно има и по-малко отровни упойки — отбеляза на глас тя. Виното от кристалната гарафа беше великолепно, макар и малко сухо за нейния вкус. — Всеки ден ли го правиш?
— Не, за Бога — потръпна той. — Най-много два, три пъти седмично… Един ден се напивам, после два изтрезнявам. Махмурлукът ми помага да не мисля за нищо… След това върша това-онова по заръка на баща ми и започвам отново… Бедният, напоследък доста усеща годините си…