Първото си съвместно пътуване предприеха няколко седмици след сватбата. Корделия пожела да придружи Воркосиган при посещението му в Имперската военна болница на Ворбар Султана. Отказаха се да летят, вместо това взеха назаем колата на стария граф. Зад волана се настани Ботари, който очевидно изпълняваше ролята и на шофьор. Корделия вече го познаваше достатъчно добре, за да усети, че зад обичайното му навъсено изражение се крие някакво допълнително напрежение.
— Казахте ли й, сър? — обърна се неспокойно той и хвърли един бегъл поглед към Воркосиган.
— Да, разказах й всичко. Няма от какво да се безпокоиш, сержант.
— Мисля, че се справяш отлично, сержант — добави окуражително Корделия. — И съм… много доволна.
Ботари видимо се отпусна, на лицето му дори се появи някакво подобие на усмивка.
— Благодаря, милейди.
Тя изгледа внимателно строгия му профил. В главата й изплуваха всички трудности, които трябваше да преодолее, особено по отношение на жената от имението на Воркосиган, която бяха наели специално за целта. Реши да го поразпита.
— Мислил ли си какво ще й кажеш, когато порасне и започне да пита за майка си? Някакво обяснение трябва да й бъде предложено, нали?
Ботари кимна, помълча малко, после тръсна глава:
— Ще й кажа, че е умряла. Били сме женени, после тя е умряла… В тази страна не уважават копелетата… — Ръцете му докоснаха контролните уреди. — Следователно тя няма да бъде копеле. Никой няма да я нарича така…
— Разбирам — кимна Корделия и премина на по-лека тема: — Решил ли си как ще я кръстиш?
— Елена.
— Звучи чудесно… Елена Ботари.
— Така се казваше майка й…
Корделия не успя да прикрие учудването си:
— Но нали каза, че не помниш нищо от Ескобар?
Той помълча, после леко поклати глава:
— Човек успява да елиминира влиянието на лекарствата за потискане на паметта, стига да знае как…
Воркосиган изви вежди, очевидно това беше новост и за него.
— Как го постигаш, сержант? — внимателно попита той.
— Един приятел ми каза това-онова… Записваш какво искаш да си спомниш, после постоянно мислиш за него… След това го скриваш… Така, както криехме вашите секретни заповеди от Раднов… Никой нищо не подозира… Като се върнеш, първата ти работа е да извадиш скритото и да го погледнеш. Успееш ли да си спомниш дори една точка от списъка, всичко е наред — спомняш си и останалото… После го правиш пак. И пак, и пак… Много помага, особено ако си имаш и някакъв материален спомен…
— А ти имаш ли си? — погледна го с повишен интерес Воркосиган.
— Къдрица от коса… — Ботари дълго мълча, после срамежливо добави: — Тя имаше дълга черна коса… Миришеше на хубаво…
Развълнувана от простичката история на сержанта, Корделия се облегна назад, очите й пробягаха по околността. Воркосиган изглеждаше леко възбуден, като човек, който най-накрая е открил ключа към решаването на сложен ребус. От устата й се откъсна лека въздишка на задоволство. Слънцето грееше с пълна сила, но летният въздух беше хладен и приятен. Сред буйната зеленина край пътя се мяркаха късчета синя вода. После очите й се заковаха върху една точка и останаха там. Воркосиган извърна глава и проследи погледа й.
— Аха, вече ги забеляза… — промърмори той.
Ботари мълчаливо се усмихна.
— Летателният апарат, който отказва да ни задмине? — изви вежди тя. — Кой го управлява?
— Хора от Имперската служба за сигурност.
— Винаги ли те следят при посещенията в столицата?
— Следят ме навсякъде, не само там. Не беше лесно да убедя някои хора, че наистина желая да се оттегля. Преди да се появиш често си правех шеги с тях. Скачах в летателния си апарат и тръгвах към онези каньони на юг. Той е нов и изключително бърз, онези ставаха луди. Особено, когато го вършех нощем и доста на градус…
— Господи! Това ми звучи като пълно безумие! Наистина ли си го правил?
Лицето му поруменя, вероятно от срам.
— Страхувам се, че да… Но тогава нямах представа, че ще се появиш… Беше просто разнообразие. От юноша не бях вършил такива неща… Военната служба успешно ги заместваше.
— Изненадана съм, че още си цял — поклати глава тя.
— Е, направих една катастрофа — призна той. Лека, нищо особено… Това ми напомня да проверя какво става с резервните части… Тези типове май съвсем ме забравиха. Алкохолът ми даваше кураж, но все пак бях достатъчно благоразумен да си слагам предпазните колани… Последици нямаше, ако не се броят нервите на капитан Негри и копоите му…
— Две — обади се внезапно Ботари.