— Какво искаш да кажеш, сержант? — изненадано го изгледа Воркосиган.
— Направихте две катастрофи, сър — поясни Ботари и устните му се разтеглиха в усмивка. — Но втората не я помните… Баща ви никак не беше изненадан. Двамата заедно ви измъкнахме от обезопасената кабина… Цял ден бяхте в безсъзнание…
— Шегуваш ли се, сержант? — разтревожено го попита Воркосиган.
— Не, сър. Останките от летателния апарат още са пръснати в радиус от километър и половина около връх Дендарии.
Воркосиган се изкашля, после виновно се сгуши в креслото.
— Ясно… Просто да се чуди човек как съм могъл да забравя това…
— Така е, сър — кимна Ботари.
Корделия изви глава и проследи летателния апарат, който бавно се полюшваше над близките хълмове.
— Постоянно ли ни наблюдават? — попита тя. — И мен също?
— Предполагам, че вършат това от момента, в който си стъпила на летището — усмихна се Воркосиган. — След Ескобар станах доста подозрителен в политически аспект… Средствата за информация, които са третата ръка на Езар Ворбара, ме превърнаха в нещо като герой в оставка… В човек, който е успял да постигне победа на ръба на поражението… Все такива глупости… Стомахът ме присвива от тях, дори и без да се наливам с коняк… Трябваше да си дам сметка какво ме очаква. Жертвах прекалено много бойни кораби, за да спася остатъка от армията. А това несъмнено води до определени сметки и определен политически резонанс…
По вглъбеното му лице Корделия отгатна посоката на мислите, които минаваха през главата му — дълбокият кладенец на тактическите вероятности, останали неизползвани… Проклет да е Ескобар, въздъхна в себе си тя. Проклети да са твоят император, Серж Ворбара и Гес Ворутиер! Проклети да са всички превратности на съдбата, превърнали момчешките мечти за геройски подвизи в кошмарен лабиринт, запълнен със смърт, престъпления и предателство… Присъствието й до него беше съдбоносно, но все пак недостатъчно… В душата му продължаваха да мърдат пипалата на черни призраци…
Приближаваха се към Ворбар Султана от запад. Хълмовете постепенно отстъпиха място на плодородна равнина, жилищните сгради се срещаха по-често и по-нагъсто. Самият град се простираше от двете страни на широка и пълноводна река. Край бреговете й се издигаха старите и солидни сгради от камък, приютили по-голямата част от правителствените учреждения. Зад тях, на север и на юг, се издигаха модерните и слънчеви жилищни квартали.
Прекосиха административния център по широк булевард, после се насочиха на север, към един от старите мостове над реката.
— Какво е станало тук, за Бога? — попита Корделия, отправила смаян поглед към обгорелите и грозни скелети на високи сгради, заемащи почти цял квартал.
— Някога това беше Министерството на политическото образование — мрачно се усмихна Воркосиган. — Но преди два месеца беше опожарено от разгневената тълпа…
— На Ескобар чух нещо за граждански бунтове, но нямах представа за мащабите им…
— На практика не бяха никакви бунтове — поклати глава Воркосиган. — Цялата работа бе нагласена… Лично аз мисля, че това беше опасно, целта на операцията бе да се намали влиянието на Юри Ворбара в Съвета на графовете… Бях убеден, че Езар няма да успее да натика духа обратно в бутилката, но той май го направи… В момента, в който тълпата ликвидира Грашнов, войниците от охраната бяха преместени около императорския дворец, а на улиците излязоха специално подготвени командоси. Тълпата беше разпръсната буквално за минути, ако не броим неизбежното количество фанатици и близки на загиналите в битката за Ескобар… С тях се разправиха жестоко, но пресата премълча и този факт…
Прекосиха моста и спряха пред огромния комплекс на Имперската военна болница, ограден с каменна стена. Това бе истински град в рамките на столицата. Мичман Куделка беше сам в стаята си. Лежеше на леглото в тъмнозелена унформена пижама, очите му мрачно гледаха в тавана. Отначало Корделия помисли, че им маха с ръка, но после забеляза, че лявата му ръка продължава да прави ритмични движения нагоре-надолу.
Видял бившия си командир, той седна в леглото и се усмихна. На Ботари кимна с глава, а Корделия възнагради с далеч по-топла усмивка, вероятно заради самото й присъствие.
Лицето му беше доста състарено.
— Капитан Нейсмит! Лейди Воркосиган! Мислех, че никога вече няма да ви видя!
— И аз — усмихна се тя. — Но се радвам, че и двамата сме сбъркали…
— Честито, сър! — извърна се към Воркосиган болният. — Благодаря за бележката, която ми изпратихте… Доста ми липсвахте през последните седмици, но виждам, че сте бил зает с по-важни неща… — Усмивката му беше обезоръжаваща.