Господин Снелгроув затвори стъклената врата зад тях и се затътри по персийския килим с помътнели от дебелия слой прах цветове. Промуши се между пъстрите купчини книги, натрупани като лабиринт на пода, и се стовари в коженото кресло от другата страна на бюрото. Измъкна цигара от един измачкан пакет и я запали.
— Е, хайде тогава — понесоха се думите му по струята дим. — Дайте да хвърля поглед на тази ваша книга.
На тръгване от Брисбън Нел беше увила книгата в кърпа. Разумна идея — книгата беше стара и ценна, трябваше да бъде предпазена, — обаче тук, в сумрака на магазинчето на господин Снелгроув, тя се почувства неловко от домакинския вид на пакетчето.
Развърза връвта, разтвори плата на червени и бели карета и едва се сдържа да не го натъпче дълбоко в чантата си. След това подаде книгата през масата в очакващите пръсти на господин Снелгроув.
Възцари се тишина, накъсвана само от тиктакането на невидим часовник. Нел чакаше неспокойно, докато антикварят разгръщаше страниците една по една.
Той обаче не продумваше.
Може би се нуждаеше от допълнителни обяснения.
— Надявах се…
Тишина — вдигна се бледа ръка, а вклинената между два пръста цигара заплашваше да се лиши от пепелявия си връх.
Думите заседнаха в гърлото на Нел. Той несъмнено беше най-грубият човек, с когото бе имала нещастието да общува, а предвид характера на някои от колегите й в търговията с антики, това говореше много. Въпреки това Снелгроув беше най-добрата й възможност да открие нужната информация. Нямаше голям избор, освен да седи смирено, да наблюдава и да чака, докато бялото тяло на цигарата се превръща в невероятно дълъг цилиндър от пепел.
Накрая пепелта се откъсна и падна лекичко на земята. Присъедини се към другите пепелни трупчета, покосени от същата безшумна гибел. Нел, която не се славеше като безукорна домакиня, потръпна.
Господин Снелгроув всмукна за последен път жадно от цигарата си и натисна фаса в един препълнен пепелник. Стори й се цяла вечност, преди той да попита, кашляйки:
— От къде имате това?
Въобразяваше ли си, че е усетила трепета на заинтересованост в тона му?
— Дадоха ми го.
— Кой ви го даде?
Как да отговори на този въпрос?
— Самата авторка, струва ми се. Не помня, получих книжката като дете.
Той вече се взираше в нея с интерес. Стисна устни и те леко потръпнаха.
— Разбира се, чувал съм за книгата, но признавам, че през всичките тези години не съм виждал нито една бройка.
Книжката вече лежеше върху масата и господин Снелгроув леко прокара длан по корицата. Притвори клепачи и въздъхна дълбоко и със задоволство, както би въздъхнал странник в пустинята, който най-сетне се добира до вода.
Учудена от промяната в отношението му, Нел се прокашля и се вкопчи в думите:
— Значи, е рядкост, така ли?
— О, да — отвърна той тихо и отново отвори очи, — да. Изключителна рядкост. Има едно-единствено издание. А илюстрациите са на Натаниъл Уокър! Това вероятно е единствената книжка, която изобщо е илюстрирал. — Антикварят разгърна корицата и се загледа в заглавната страница. — Наистина рядък екземпляр.
— Ами авторката? Знаете ли нещо за Елайза Мейкпийс? — Нел затаи дъх, когато той сбърчи разкривения си старчески нос. Осмели се да се надява.
— Тя е доста мътна личност. Успях да се добера до съвсем оскъдни подробности за нея.
Господин Снелгроув се изправи и впери пълен с копнеж поглед към книгата, после се обърна към дървена кутия на рафта зад себе си. Кутията имаше чекмедженца и когато той отвори едно от тях, Касандра установи, че е пълно догоре с правоъгълни картончета. Мъжът ги прегледа, мърморейки си, и накрая измъкна едно.
— Така. — Устните му се движеха, докато оглеждаше картончето, и след малко гласът му зазвуча по-силно. — Елайза Мейкпийс… приказки, публикувани в различни периодични издания… Само един издаден сборник — потупа той с пръст по книжката на Нел, — който е ето тук… много малко научни изследвания върху творчеството й… освен… а, да!
Нел се изпъна.
— Какво има? Какво открихте?
— Една статия, книга, в която се споменава за вашата Елайза. Доколкото си спомням, там има и нейна кратка биография. — Снелгроув се зарови в библиотека, висока до тавана. — Относително нова, само отпреди девет години. Според бележките ми трябва да е каталогизирана някъде… — Прокара пръст по четвъртата лавица, поспря се, продължи, спря. — Ето. — Изсумтя, докато сваляше някаква книга, и издуха праха от корицата. После я обърна и примижа срещу гръбчето. — „Създатели на приказки и разкази в края на деветнайсети и началото на двайсети век“ от д-р Роджър Макнаб. — Близна пръст, отгърна на азбучника и проследи надолу по списъка. — Ето, Елайза Мейкпийс, четирийсет и седма страница.