Така се случи, че мистър Сатъртуейт дочу още една част от разговор, която хвърли светлина върху положението. Качваше се по широкото стълбище, за да си легне. Джон Потър и мисис Ставертън седяха заедно в преддверието на голямата зала. Тя говореше с леко предизвикателство в прекрасния си глас.
— Нямах и най-малка представа, че семейство Скот ще бъдат тук. Честно казано, ако знаех, нямаше да дойда. Но мога да те уверя, драги Джон, че след като вече съм тук, няма да избягам…
Мистър Сатъртуейт отмина нагоре по стълбите и престана да долавя разговора. „Чудя се… Каква ли е истината? — помисли си той. — Дали е знаела? Чудя се… Какво ще излезе от всичко това?“
Той поклати глава.
В ясната светлина на утрото реши, че вероятно е бил малко мелодраматичен в представите си миналата вечер. Малко напрежение — да, наистина — поради обстоятелствата, но нищо повече. Хората се приспособиха. Неговото предчувствие, че приближава някаква голяма катастрофа, беше от нерви — просто нерви или може би черният дроб… Да, това беше — черният дроб. Трябваше да отиде в Карлсбад през следващите няколко седмици.
По собствена инициатива организира малка разходка вечерта, точно когато се стъмваше. Предложи на майор Потър да се качат до полянката и да видят дали мисис Ънкертън е удържала думата си и е сменила стъклото. А на себе си каза: „Упражнения, това ми трябва. Упражнения.“
Двамата мъже вървяха бавно през гората. Потър, както обикновено, бе мълчалив.
— Не мога да се освободя от чувството — започна мистър Сатъртуейт разговорчиво, — че бяхме малко глупави във фантазиите си вчера. Като очаквахме някакви неприятности, така да се каже. В крайна сметка, хората трябва да се държат прилично — да скриват чувствата си и така нататък.
— Може би — съгласи се Потър, но след минута-две добави: — Възпитаните хора.
— Искате да кажете…
— Хора, които са живели доста дълго извън цивилизацията, понякога подивяват. Деградират. Наречете го, както искате.
Стигнаха до затревената площ. Мистър Сатъртуейт дишаше доста учестено. Никога не му бяха харесвали изкачванията.
Той погледна към прозореца. Лицето беше още там и изглеждаше по-живо от всякога.
— Виждам, че нашата домакиня се е отказала.
Потър хвърли само бегъл поглед нататък.
— Ънкертън я е отрязал твърдо, предполагам — рече безразлично той. — От онзи тип хора е, които могат да се гордеят с един заварен семеен призрак и няма да поеме риска да го прогони, когато, освен всичко друго му носи и печалба, защото е атракцията на дома. — Той замълча за една-две минути, взирайки се — не в къщата, а в буйната растителност, от която бяха заобиколени. — Минавало ли ви е някога през ум, че цивилизацията е ужасно опасна? — попита той.
— Опасна ли? — Тази дръзка забележка шокира мистър Сатъртуейт до дъното на душата му.
— Да. Тя няма обезопасяващи клапани, разбирате ли.
Той се обърна рязко и двамата поеха по пътеката, по която бяха дошли.
— Наистина ми е доста трудно да ви разбера — каза мистър Сатъртуейт, подтичвайки със ситни стъпки, за да е в крак с огромните крачки на спътника си. — Разумните хора.
Потър се изсмя. Кратък, презрителен смях. После погледна дребния възпитан господин до себе си.
— Мислите, че говоря глупости, мистър Сатъртуейт? Но, знаете ли, има хора, които могат да ви кажат, когато се задава буря. Те го чувстват предварително във въздуха. А други хора могат да предсказват неприятностите. Сега приближава беда, мистър Сатъртуейт, голяма беда. Може да дойде във всеки момент. Може…
Той замръзна на място, сграбчвайки ръката на мистър Сатъртуейт. И в тази дълга, тиха минута се чу звукът на два изстрела, а след тях — вик. Вик на жена.
— Господи! — извика Потър. — Дойде!
Той се затича по пътеката. Мистър Сатъртуейт се опитваше да го настигне. След малко стигнаха до поляната близо до плета на Тайната градина. В същото време Ричард Скот и мистър Ънкертън дойдоха от срещуположния ъгъл на къщата. Спряха едни срещу други, отляво и отдясно на входа на Тайната градина.
— Чу се… чу се оттам — заекна Ънкертън, сочейки с трепереща ръка.
— Трябва да видим — каза Потър и ги поведе по пътя в градината. Като заобикаляше последната стена на живия плет, замръзна на място. Мистър Сатъртуейт надникна над рамото му. Силен вик се изтръгна от Ричард Скот.