— Достатъчно добре ли сте, за да се заема с вас, както аз си знам, милорд?
— Малко съм уморен и насинен — каза той. И изведнъж се усмихна. Проклети ясновидки. — И много солен. Цяло море съм прехвърлил днес. И виждам, че… — „Не, не споменавай Марисия.“ — Виждам, че е приготвена баня. Мога да…
— Връщаш се, заварваш ме полугола и искаш да се къпеш? — попита тя. Дразнеше го.
Вместо да отвърне на шегата с шега, Гавин я погледна в очите и каза:
— Искам да е съвършено за теб.
— Не искам съвършенство. Искам теб, Дазен Гайл.
На това имаше само един правилен отговор. Гавин хвана бузата ѝ в шепата си и придърпа устните ѝ към своите. Тя беше всичко, което бе топлина, мекота и сигурност в целия свят. Притегли я в прегръдката си и тя се прилепи до него, възхитена от мускулите му, от самата му големина в сравнение с нея. Той ѝ се подчини, като я обгърна още по-плътно. Тя изписка.
— Ох, ребрата ми, ребрата ми — изохка и прекъсна целувката им. Отоците. Ясно.
Тя се възползва от прекъсването, за да награби ризата му, и я задърпа над главата му. Сега той изохка.
— Рамото ми, рамото ми…
Тя издърпа ризата му по-внимателно и двамата се усмихнаха.
— Ау! — каза тя. — Вониш.
— Виж, нали…
— Заяждам се!
— О, я млъкни и ела тука.
Тя сграбчи колана му, разхлаби го, но той отново я награби и я целуна. Плъзна дланите си по коприната, нежно, назад до кръста, по бедрата и задника, а след това отново нагоре, за да стисне задника ѝ под нощницата. Изръмжа гърлено и я понесе към леглото.
Карис го държеше, докато се любеха. Държеше го с тънките си мускулести крака, придърпваше го навътре и навътре в себе си. Държеше го с всички сили, възхитена от мускулите му и от него, забиваше пръсти в гърба му и деликатно го водеше към онова, което ѝ носеше най-голяма наслада. И го държеше и с очите си. Силата на жаждата ѝ го удивляваше, дълбочината на страстта ѝ го възпламеняваше, а силата на сливането им се оказа почти непоносима. Но когато той погледна настрани, тя го сграбчи за брадичката, дръпна го към себе си, целуна го и след това захапа устната му за наказание. Държеше го — и го държеше здраво, докато избухваше, — а след това го задържа още, докато пръстите ѝ пробягваха през косата му и го гъделичкаха по ухото.
Никога не се беше чувствал толкова беззащитен и толкова приет.
Когато способността му да мисли разумно се върна, той се надигна на лакът и я погали. Кожата ѝ бе засияла под златистата светлина на лампата и тя не направи усилие да се покрие, а вместо това се наслади на погледа му. Имаше милион начини да възхвали красотата ѝ, но ни една от думите му не изглеждаше подходяща. Как можеха думи да ѝ кажат колко го очарова, възпламенява, опиянява? Спомни си една стара брачна клетва от Кървавата гора: „С тялото свое те обожавам.“ Наведе се и целуна шията ѝ, гърдите ѝ, устните ѝ.
Любиха се отново безмълвно и той ѝ даде всичко, което имаше в себе си, за да я задоволи, докато тя го водеше с всяка своя въздишка, протягане и извивка на пръстите. И получи възнаграждението си. Повторно. Тя само поклати глава и се засмя, като видя добре познатата му самодоволна усмивка. Загубиха се един в друг за часове, говореха, държаха се един друг, викаха, говореха, любеха се отново, накрая се окъпаха заедно, след като се увериха, че не могат да се любят повече, а след това просто се прегърнаха, кожа до кожа, с гърба ѝ до корема му, и гледаха изгряващата зора.
— Обичам те толкова много, че те мразя, Дазен Гайл — каза тя.
— И аз те обичам, Карис Гайл.
Тя въздъхна тъжно, после попита:
— Можем ли да избягаме?
— Къде искаш да избягаме?
Тя изсумтя:
— Глупав мъж! Наруши първото правило на бягането, а дори още не сме се облекли.
— Трябва да се облечем? Тогава забрави — каза Гавин.
Лакътят ѝ, забит в ребрата му, щеше да е нежност, ако не го бяха запокитили в една стена предната нощ.
— Ау! — изпъшка той.
— Така ти се пада — каза тя.
— Та какво е първото правило на бягството? — попита Гавин. Зората беше червена, величествена, и той държеше една красива жена в прегръдките си. Това бе сякаш най-доброто място в целия свят.
— Не можеш да вкараш логика или практичност в едно бягство. Всички го знаят.
— Аха. Значи можем да тръгнем голи?
— Невъзможен си.
— Вярно. Но пък не мога да кажа, че не знаеше в какво се въвличаш.
— Да. Прав си. — Тя се смълча и Гавин си помисли, че може да се е унесла в сън. Каква беше поговорката за червено небе сутрин? Нещо за идващи бури. „Благодаря, Природо, ценя някои поличби на закуска.“