9.
Великденският остров
41 часа до разрушението
— Какво е състоянието на „Спрингфилд“? — попита Дънкан. Имаше потискащото усещане за deja vu10. Че е идвала тук, на същото това място, в очакване да се случи същото нещо. Открай време беше фаталистка по отношение на повтарящи се ситуации. Президентът я бе помолил да присъства на поредния опит да се проникне през щита, заобикалящ Великденския остров, но изглежда загрижеността му не беше свързана с резултатите от опита, а с настроенията в средите на военните и ширещото се сред генералите мнение, че островът трябва да бъде атакуван със сила. На краткото заседание в кабинета на президента никой не погледна достатъчно сериозно на заплахата от „Страцида“. Общото мнение бе информацията за спътника да бъде запазена в дълбока секретност, също както и причината за взривяването на „Атлантис“. Пред медиите бе разпространена легендата за авария по време на транспортирането на совалката.
Президентът беше провел разговор с руския президент, който упорито отричаше, че „Страцида“ има нещо общо с твърденията на Яков. Както и следваше да се очаква, руският президент се беше придържал към познатото обяснение, че ставало въпрос за изпитателна платформа, свързана с изстрелването на руската космическа станция.
Едни лъжи срещу други. Не беше никак чудно, че извънземните са били в състояние да манипулират човечеството, когато истината се оказваше толкова недостижим идеал.
Адмирал Полдън, главнокомандващият Оперативната тактическа група, седеше във фотьойл от черна кожа, върху платформа, от която можеше да наблюдава всичко, което става в контролния център на мостика на самолетоносача „Вашингтон“. Той се завъртя леко към Дънкан. В погледа му нямаше и капка симпатия. Откакто пристигна с един от скакалците на борда на самолетоносача, Дънкан бе посрещана с неизменна хладина от военния персонал.
Изглежда това бе норма на поведение към цивилните, но в случая с нея бе дори нещо повече. Моряците и офицерите я виняха за загубата на „Пасадена“ и за това, че са с вързани ръце, когато „Спрингфилд“ е в бедствено положение.
„Вашингтон“ бе един от най-модерните кораби на въоръжение в американския флот, самолетоносач клас „Нимиц“, чието построяване бе струвало три милиарда долара, превръщайки го в най-скъпата оръжейна система в света. Самолетоносачът бе сърцето на Оперативна група 78, зорко охраняван от два ракетоносеца, три разрушителя, две фрегати и два транспортни кораба.
На „Вашингтон“ беше разположена основната част от въздушната сила на оперативната група: една ескадрила (12 на брой) изтребители Ф-14 „Томкет“, три ескадрили (36 броя) Ф/А-18 „Хорнет“, четири самолета за наблюдение и разузнаване „Хоукай“, десет „Локхийд“ СБ-3, шест хеликоптера СХ-60 „Сикорски“ и шест самолета от типа ЕА-6Б „Проулърз“, предназначени за водене на радиоелектронна борба.
Цялата тази въздушна мощ от няколко дни кръжеше в радиус от тридесет километра от Великденския остров.
— Лежи на дъното… неподвижно — произнесе мрачно Полдън. — Няма промяна в ситуацията. Нито там, нито на острова. Само си губим времето.
— Каква промяна бихте искали да настъпи? — попита Дънкан.
— Никаква. Предлагам да ударим острова с всичко, което имаме.
— Включително и ядрено оръжие?
— Включително и ядрено оръжие — потвърди Полдън. — Секретарят по отбраната тази сутрин заяви, че ме подкрепя.
— Малко след това бе убит, докато пътуваше към президента.
— Още една причина да разкараме онзи гаден камък сред океана.
— Нали разполагате с информацията от Китай? Нищо не постигнаха, като изстреляха ракета с атомен заряд срещу Циан Лин.
— Затова пък успяхме, когато атакувахме базата на „изтребителите фу“ — контрира Полдън.
— Тъй ли? — повдигна вежди Дънкан. — В такъв случай, откъде се взеха „фу“-тата, които сега кръжат около „Спрингфилд“? Освен това, базата им вероятно не е разполагала със свой страж и защитно поле.
Дънкан се зачуди, как ли ще реагира Полдън, ако узнае за „Страцида“.