— Тя е имала леля, нали помниш? — каза Страйк.
Уордъл изсумтя отвратено, както се стори на Страйк, и затвори.
Бристоу се обади на Страйк по-късно същата сутрин и му съобщи часа и мястото на погребението на Рошел.
— Алисън успя да узнае подробностите — уведоми той детектива. — Извънредно експедитивна е.
— Очевидно — потвърди Страйк.
— Аз ще присъствам. Като представител на Лула. Би трябвало да помогна на Рошел.
— Тъй или иначе пак щеше да се стигне дотам, Джон. Ще доведеш ли Алисън?
— Каза, че иска да дойде — отвърна Бристоу, макар да не звучеше много очарован от идеята.
— Ще се видим там значи. Надявам се да мога да говоря с лелята на Рошел, ако се появи.
Когато Страйк каза на Робин, че приятелката на Бристоу е успяла да открие часа и мястото на погребението, тя като че се разстрои. Бе се мъчила безуспешно по молба на Страйк да научи тези подробности и сега имаше чувството, че Алисън е излязла с едни гърди пред нея.
— Нямах представа, че си толкова амбициозна — развеселен отбеляза Страйк. — Не се тревожи, може да е имала някакво предимство пред теб.
— Какво например?
Ала Страйк я гледаше замислено.
— Какво? — повтори Робин малко обидено.
— Искам да дойдеш с мен на погребението.
— О! — пророни Робин. — Добре. Защо?
Тя очакваше Страйк да отговори, че ще изглеждат по-естествено като двойка, също както му се бе сторило по-естествено да посети „Вашти“, придружен от жена. Вместо това той каза:
— Има нещо, което искам да свършиш там.
След като й обясни сбито и точно какво точно се желае от нея, Робин остана съвършено объркана.
— Но защо?
— Не мога да ти кажа?
— А защо не?
— И това не мога да ти кажа.
Робин вече не виждаше Страйк през погледа на Матю, не се чудеше дали той се преструва, дали се перчи, или се прави на по-умен, отколкото е. Затова и в този момент доверието й към него беше достатъчно, за да отхвърли възможността той нарочно да разиграва загадъчност. И все пак повтори, сякаш се боеше, че е чула погрешно.
— Брайън Мадърс.
— Да.
— Мъжът със смъртните заплахи.
— Да.
— Но какво общо, за бога, би могъл да има той със смъртта на Лула Ландри?
— Нищо — с голяма доза искреност отвърна Страйк. — Засега.
Крематориумът в Северен Лондон, където се състоя погребението на Рошел три дни по-късно, беше студен, анонимен и потискащ. В цялата обстановка липсваха всякакви отличителни белези за конкретно вероизповедание: от пейките от тъмно дърво и голите стени, лишени от религиозни символи, до абстрактния стъклопис на прозореца, който представляваше мозайка от ярки като скъпоценни камъни квадратчета. Седнал на твърдото дърво, докато свещеник с тънък глас наричаше Рошел „Розел“, а ситният дъждец осейваше с капки ярко изрисувания прозорец над него, Страйк осмисляше привлекателната сила на позлатените херувими и гипсовите статуи на светци, на водоливниците с фантастични фигури и ангелите от Стария завет, на златните разпятия с инкрустирани камъни, на всичко, което създаваше аура на величественост и великолепие, даваше обещание за живот в отвъдното или придаваше ретроспективна стойност на житейски съдби като тази на Рошел. Мъртвото момиче бе получило възможност да зърне рая на земята: дизайнерски стоки, обкръжение на знаменитости, хубави шофьори, с които да се занася. Но тъкмо копнежът й към всичко това бе довел до такъв край: седем опечалени и свещеник, който не знаеше името й.
От цялата процедура лъхаше на безвкусица и безличност, витаеше чувство на неловкост, усещаше се болезнено избягване на фактите в живота на Рошел. Изглежда никой не мислеше, че е в правото си да седне на първия ред. Дори затлъстялата чернокожа жена с очила с дебели лупи и плетена шапка, за която Страйк прие, че е лелята на Рошел, бе предпочела да седне три реда по-назад и да се държи на дистанция от евтиния ковчег. Оплешивяващият служител, когото Страйк бе срещнал в приюта за бездомни, беше с риза, отворена на врата, и кожено яке. Зад него седеше млад азиатец със свежо лице и безукорен костюм, за когото Страйк предположи, че е психиатърът, водил терапията на групата на Рошел в клиниката.
Страйк в стария си тъмносин костюм и Робин с черна пола и жакет, които обличаше за интервютата, седяха на последния ред. Отвъд пътеката бяха Бристоу, блед и нещастен на вид, и Алисън, чийто мокър двуреден черен шлифер проблясваше под студеното осветление.