— Някой от семейство Бестигуи ги беше повикал, така ли?
— Да. Той беше позвънил. Пристигнаха двама униформени с кола.
— Добре — рече Страйк. — Искам да си изясня един въпрос. Повярва ли на госпожа Бестигуи, като ти каза, че е чула мъж в горния апартамент?
— О, да — отвърна Уилсън.
— Защо?
Уилсън се намръщи леко, явно разсъждаваше, а погледът му бе отправен към улицата над дясното рамо на Страйк.
— В този момент не ти е дала подробности, така ли? — попита Страйк. — Нищо за това какво е правела, когато е чула мъжа? Нищо, за да обясни защо е била будна в два през нощта?
— Не — отсече Уилсън. — Тя изобщо не ми даде никакви обяснения. Убеди ме поведението й. Беше в истерия. Тресеше се като мокро куче. Все повтаряше: „Горе има мъж, той я блъсна“. Сериозно уплашена беше. Само че там нямаше никой. Мога да ти се закълна в живота на децата си. Апартаментът беше празен, асансьорът беше празен, стълбището беше празно. Ако той е бил там, къде се е дянал?
— И така полицията дойде — каза Страйк, като се върна в съзнанието си към тъмната заснежена улица и мъртвото тяло. — Какво се случи после?
— Когато госпожа Бестигуи видя полицейската кола от прозореца си, дойде право долу по халат, а мъжът й тичаше след нея. Тя излезе на улицата, на снега, и започна да им крещи, че в сградата има убиец. Наоколо вече започнаха да светват лампи, виждаха се долепени до прозорците лица. Половината улица се беше разбудила. Хора наизлизаха по тротоарите.
Един от полицаите остана до трупа и се обади по радиостанцията си за подкрепление, а другият тръгна с нас — с мен и семейство Бестигуи — и влязохме обратно. Той ги накара да си идат в апартамента и да чакат там, а от мен поиска да му покажа сградата. Пак се качихме на най-горния етаж, отворих входната врата на Лула и го поведох из апартамента с отворения прозорец. Той го огледа. Показах му асансьора, все така на нейния етаж. Той попита за средния апартамент, така че отворих и него със служебния ключ.
Вътре беше тъмно и алармата се включи, когато влязохме. Преди да успея да напипам ключа за осветлението или да стигна до панела за алармата, полицаят се препъна в масичка по средата на входното антре и събори една огромна ваза с рози. Тя се разби и целият под плувна във вода с разпръснати в нея стъкла и цветя. Големи ядове брах после покрай това…
Огледахме жилището. Беше празно до последната стая и дрешник. Прозорците бяха здраво затворени. Върнахме се долу във фоайето.
Вече бяха пристигнали цивилни полицаи. Поискаха ключовете за фитнес залата в сутерена, за басейна и гаража. Един се качи да вземе показания от госпожа Бестигуи, друг остана отпред и се обади за още подкрепления, защото вече все повече съседи излизаха на улицата. Половината говореха по телефоните си, а някои правеха снимки. Униформените полицаи се опитаха да ги накарат да се приберат по къщите си. Валеше сняг, ама наистина обилно…
Когато пристигнаха, служителите от отдела по експертизи издигнаха палатка над тялото. Горе-долу по същото време се появиха и репортерите. Полицията загради с лента половината улица и я блокира със свои коли.
Страйк беше опразнил чинията си. Бутна я настрани, поръча още чай за двамата и отново хвана химикалката си.
— Колко души работят на номер осемнайсет?
— Охранителите сме трима — аз, Колин Маклауд и Иън Робсън. Работим на смени, през цялото денонощие има някой дежурен. Аз трябваше да почивам онази нощ, но Робсън ми се обади към четири часа следобед да ми каже, че е пипнал стомашен вирус и се чувства много зле. Казах му, че ще остана да поема и неговата смяна. Той ме беше заместил предишния месец, за да си оправя някакви семейни дела. Бях му длъжник. Тъй че не трябваше аз да съм там тогава — каза Уилсън и за момент замълча с мисълта как нещата можеха да се развият различно за него.