— Само мелодия, която говори за приближаваща опасност. Но съм сигурен, че нямаш нужда от песента ми, за да ти го каже.
Вейлин кимна и се обърна да си върви.
— Кажи ми, когато се промени.
Елеса и Норта бяха на северния отрязък от външната градска стена. Около тях бе струпан обилен запас стрели и те стреляха по мишена, поставена на двеста крачки оттам, в обраслата с храсти равнина около града.
— Пак пропусна, милорд — каза Елеса на Норта и се ухили за миг, преди да се намръщи в израз на престорена загриженост. — Може би очите ти отслабват. Казват ми, че това било често срещано при старците.
— Пердашил съм с пръчка и по-големи ученици от теб за непочтителност — отвърна Норта, макар че тонът му си оставаше мек. Той изпъна лъка и стреля отново. Цялото му тяло се движеше с лекотата на отколешен стрелец, съчетавайки сила и точност. Вейлин проследи полета на стрелата, която се заби в центъра на заприличалата на игленик мишена.
— Добре — каза им той. — А сега я преместете на още петдесет стъпки по-далеч.
— Не можем да сме сигурни, че изстрелът ще е смъртоносен на такова разстояние — отбеляза Норта. — Да не говорим колко трудно ще е да улучим конкретна мишена в хаоса на битката.
— Ще разполагате с Джукар да насочва прицела ви — каза Вейлин. — А по въпроса дали изстрелът ще е смъртоносен, имам идея и за това.
По настояване на Шо Цай Шерин бе устроила импровизирана лечебница в най-големия градски храм и към нея се бяха присъединили множество местни лечители. Повечето бяха монаси и монахини от различни Небесни ордени, сред които се оказа и едно познато лице.
— Почакай ме малко — каза Вейлин на Чиен. Тя сви рамене и си намери един сенчест ъгъл, докато той отиде да поздрави хубавата жена, носеща кош с пране.
— Майко Вен — каза и се поклони. — Далеч сте от Високия храм.
Усмивката, с която го дари тя, бе бледа, а хубавото ѝ лице бе сковано от потисната скръб.
— Орденът ми прекара много часове в размисъл след вашето посещение — каза жената. — Решихме, че е неуместно да продължаваме да седим бездейно в дома ѝ, след като бихме могли да потеглим на север с крехката надежда да ѝ окажем някаква помощ. — Тя наведе глава. — Чакахме твърде дълго.
— Аз мисля, че Нефритената принцеса е определила пътя си преди много години — каза Вейлин.
— Но всичко беше напразно. Тя не успя да спре сталхастите, не успя да изцери сърцето на техния фалшив бог. — Вейлин и преди бе чувал такъв тон като на майка Вен: глас на човек, наближаващ границата на вярата си.
— Техният фалшив бог не подлежи на изцеряване — рече той. — И мисля, че тя го знаеше. Тя не дойде, за да го спре, а за да покаже на другите, че трябва да го спрат.
При тези думи майка Вен се усмихна, но усмивката ѝ бе треперлива и бързо угасна. Тя бързо събра прането в коша и пое по своите си работи.
Вейлин намери Шерин край една маса в скрипториума на храма да реже една проста памучна риза на ивици, за да увеличи запасите от превръзки.
— Не правя отрови — заяви тя със суров поглед, докато ножът ѝ оставяше нов прецизен разрез в плата. — Войната е твоя специалност, не моя.
Отговорът ѝ не го изненада, но го изненада гневът, който той предизвика в него.
— Искаш ли този град да падне? — попита я разпалено. — Да гледаш как избиват всяка жива душа в този храм, защото не иска да се преклони пред Мрачния меч? А каква мислиш, че ще е съдбата на Шо Цай, ако сталхастите превземат това място?
Ножът ѝ замахна силно и острието се заби дълбоко в масата. Юмрукът ѝ остана за момент върху дръжката, с побелели кокалчета, преди тя да го дръпне. Вейлин си помисли, че Шерин прекарва сравнително малко време в компанията на генерала, откакто бяха пристигнали в града; от друга страна, беше сигурен, че сигурно е разменила тежки думи с него относно заповедите му, когато бе пратил командир Дешай в Кешин-Гол.
Шерин си пое дъх, за да се успокои, и каза:
— Това не беше честно.
— Войната никога не е честна — отвърна той. — Видяла си достатъчно войни, за да го знаеш. Ти лекуваш, за да могат другите да живеят. Аз се бия със същата цел. Винаги сме правили това. Ще ми помогнеш ли, или не?
Тя сведе очи и от устните ѝ се изтръгна тих горчив смях.
— Такива ли бяхме преди? — попита замислено. — Нима съм го помнила грешно през всичките тези години? Слагала съм те в ролята на предател толкова дълго, че може би това е засенчило истинската ти същност, моята истинска същност. Понякога си мисля, че сме били просто деца, играещи си на любов.