Гневът му се изпари също толкова бързо, колкото се бе появил, оставяйки малко, но болезнено топче от съжаление в стомаха му.
— Аз не си играех — каза той, извърна се и даде знак на Чиен да се приближи. — Помолих госпожица Пао да се грижи за безопасността ти. Тя ще е до теб по време на обсадата.
Шерин хвърли поглед към Чиен, която ѝ отвърна с предпазливо кимване.
— Не искам да покажа неуважение към теб — каза Шерин, — но нямам нужда от телохранител.
— Напротив — възрази Вейлин. — Имаш. Сега ти си Надарена, което те прави мишена.
Шерин въздъхна и се усмихна насилено на Чиен.
— Притежаваш ли някакви лечителски умения?
— Мога да зашивам порезни рани — каза Чиен. — Ако не са твърде дълбоки. Знам също как да забърквам макова есенция, така че да прогонва болката, без да убива.
— Много добре. Можеш да останеш. Що се отнася до поръчението ви, милорд… — добави тя, обръщайки се към Вейлин.
— Няма значение — каза той. — Ще намеря аптекар някъде в града…
— Върни се утре — прекъсна го тя и изпъшка, докато изтръгваше ножа от масата. — Около обед. Тогава ще е готова.
Командир Дешай се върна след два дни. Докато гледаше как кавалерията се приближава към западната порта, Вейлин прецени, че числеността ѝ е може би една трета от онази, с която бяха тръгнали. Яздеха в разпокъсана формация, с две крила отстрани на колона от хора, теглещи каруци или пъшкащи под тежестта на големи вързопи. Докато се нижеха през портата, той видя, че лицата и на хората, и на войниците са почернели от пушек и посърнали от изтощение.
— Едва изминахме половината път през провинцията, когато се появиха тулите — докладва Дешай на Шо Цай. Беше слязъл от коня си в двора, за да отдаде чест на генерала, но нозете му бяха нестабилни, докато стоеше мирно, а гласът му пресекваше от умора. — Отначало бяха само няколкостотин и бързо ги прогонихме, но след ден те доведоха цяла орда от своите. Изгорихме всички посеви, които можехме, хвърлихме животински трупове в кладенците. Съмнявам се, че врагът ще събере много провизии от Кешин-Гол. Но това ни струва скъпо, генерале. — Той обърна уморен взор към хората си, много от които се свличаха на колене в момента щом слезеха от седлото. — Както сам виждате.
— Не бих могъл да искам повече, командире — каза му Шо Цай. Погледът му се плъзна към раздърпаните фермери, които оставяха вързопите си. Може би половината бяха мъже на по двайсет-трийсет години, а останалите — смесица от по-млади жени и няколко деца. — Само това ли са?
— Старите или предпочетоха да останат, или окапаха по пътя — отвърна командирът. — Повечето жители побягнаха директно на юг, пренебрегвайки предложенията ни за закрила. Нямам високо мнение за шансовете им в открита местност. Тулите не бяха в настроение да щадят никого. Намерихме даже деца… — Дешай се задави и лицето му потръпна, преди да се овладее и да се прокашля. — Извинете ме, генерале.
— Погрижи се за хората си — каза му Шо Цай. — А после си почини.
Командирът пак отдаде чест и се отдалечи с нестабилна крачка, за да вдигне хората си със заповеди да приберат конете в конюшните и да си почистят снаряжението.
— Е — каза Вейлин на генерала и кимна към осиромашелите фермери. — Значи няма повече провизии.
— Но има още усти за хранене. — Вейлин видя как някакво решение се мярна в погледа на Шо Цай. — Възнамерявам да превърна този град в гроб за сталхастите — каза той. — За да постигна това, той трябва да стане клопка, бойно поле, което не е обременено от безполезни усти и хора, които не могат да се бият.
Зрънце тревога се промъкна в сърцето на Вейлин, докато гледаше суровата решителност върху лицето на Шо Цай.
— Какво смяташ да правиш?
Част от безпокойството му вероятно пролича в гласа му, защото генералът отговори с къс, жлъчен смях.
— Че как? Да избия всички цивилни в Кешин-Хо, разбира се. Това ли очакваш да кажа? — Той поклати глава. — Варварският изток сигурно наистина е ужасно място. Не, милорд, намислил съм друг план.
— Трябва да кажа, че май предпочитам да вървя пеш.
Веждите на Ерлин се мръщеха със съмнение, докато гледаше през борда на баржата. Вейлин трябваше да признае, че изглежда невероятно, че баржите се задържат на повърхността, толкова бяха претъпкани с хора. Предимно жени, майки с деца и все още неомъжени дъщери. Мъжете бяха само старци и малко на брой. Големият северен канал стигаше крайната си точка на най-ниското ниво на Кешин-Хо и образуваше кръгъл залив, равен по размери на всяко средно голямо пристанище, което Вейлин бе виждал в Кралството.