Той усети как дарбата на момчето го пронизва като кама с тънко острие, потъва дълбоко в сърцевината му и поражда мигновен прилив на ярост. Тя започна като изгарящо зрънце в гърдите му, накара сърцето му да заблъска, а слепоочията му да затуптят. Вейлин ахна, усещайки как нещо като гнездо стършели изведнъж зажужа в главата му и спомени за всяка битка, която някога бе водил, потекоха през ума му в ослепителен порой. С всеки гръмотевичен удар на сърцето му той чувстваше болката и яростта на всяка получена и нанесена рана. Мечът бе в ръката му, макар че не помнеше да го е вадил. Усети как устните му се отдръпват и се озъбва, когато яростта се удвои и учетвори, докато го погълна целия. Светът се сви, превърна се в алена мъгла от неясни фигури, чийто вид пораждаше у него омраза и нужда… нужда да убива.
Той се съпротивляваше, бореше се да извика през мъглата всички спомени за радост и доброта, които можеше да събере. „Усмивката на Дарена, силата на Дентос, аспект Елера онзи ден в градината…“ Зрението му се избистри достатъчно, за да може да зърне Норта. Брат му стоеше, изпънал докрай лъка си, и се целеше оттатък бастиона. На лицето му обаче я нямаше дълбоката съсредоточеност на стрелец, готвещ се да пусне гибелна стрела. Вместо това Норта се взираше в момчето долу, вцепенен от ужас, и устните му мълвяха:
— То е още дете…
А после яростта отново го надви и върна света към онова подхранващо омразата състояние, озъбването разкриви отново лицето му и той се хвърли към брат си, изнесъл меча назад за смъртоносен удар…
Миг на най-чиста белота погълна света. Вейлин усети как гърбът му се извива в дъга, толкова силно, че по-късно се чудеше как гръбнакът му не се е прекършил. Пулсираща сила прониза сърцевината му и се вля в крайниците му и мечът се изплъзна от сгърчените му пръсти. Белотата помръкна и за кратката секунда, преди да рухне в мрака, той видя Елеса да се движи, сякаш през сгъстен въздух, да изблъсква Норта встрани и да изпъва лъка си, оголила зъби. В момента, когато пусна стрелата, всичко изчезна и Вейлин чу отчаяния вик на Норта, докато потъваше в чернотата.
31.
Събуди се с железния вкус на кръв в гърлото и болката на пренапрегнати мускули. Давейки се, се претърколи на някакъв твърд под и изкашля топчеста червена маса. Още известно време се дави и повръща, докато киселият вкус в устата му не се разсея. Отпусна се по гръб и замига, докато сълзите му се разчистиха и видя орнаментираната решетка на тавана на храма.
— Ето, пийни.
Той премигна пак и видя Шерин да коленичи до него с чаша вода в ръце. Взе я и пи, отмивайки последните остатъци кръв от езика си. Изстена и седна, и трепна, когато сякаш всяка жила в тялото му закрещя протестиращо.
— Ереса не можеше да повярва, че си жив — каза Шерин. — Изглежда, ти си първият, издържал на докосването ѝ.
Вейлин огледа тялото си. Ризницата и ботушите му бяха свалени, но ризата и панталоните си стояха. Не виждаше явни рани, а и болката бързо заглъхваше.
— Ти ли…? — започна той, но млъкна, когато Шерин поклати глава.
— Този път не. Въпреки мощните конвулсии пулсът ти оставаше силен, така че изглеждаше вероятно да се оправиш и без моята помощ. На гърба ти има странен белег с формата на ръка, който подозирам, че ще носиш до края на живота си. Но иначе…
Тя млъкна, щом се чу паническо скимтене, стана и отиде до един войник, който лежеше на съседното легло. Очите му бяха превързани и той размахваше ръце, опитваше се да хване нещо и ломотеше почти неразбираеми искания жена му да запали фенерите.
Вейлин стана, докато Шерин успокояваше войника, слагаше го да си легне отново и шепнеше тихи уверения, докато той не се кротна. Вейлин огледа храма. Вече всички легла бяха заети, а по-леко ранените лежаха на одеяла върху пода, както бе лежал и той. Монасите и монахините шетаха между тях и на всяко лице имаше признаци на умора, които говореха за дълга и тежка нощ. Видя Чиен да държи неподвижно крака на някакъв мъж, докато един от лечителите шиеше дълбок разрез на бедрото му.
— Колко? — попита Вейлин.
Шерин погали по челото ослепения войник, отдръпна се и отиде до спретната купчина навити превръзки.
— Генералът заповяда вече да не водим сметка на жертвите — каза тя и в тона ѝ се прокрадна добре овладяна горчивина. — Явно е лошо за бойния дух.