Взе една кошница и започна да я пълни с превръзки.
— Време е да си направя обиколката. Трябваше да наредя на другите да чакат отвън. Племенницата ти беше особено досадна.
— Типично за нея. — Той посегна и взе кошницата. — Обиколката може да почака. Трябваш ми за нещо.
Джукар лежеше на койка в една от монашеските килии, кожата му бе оросена с пот, а очите му се взираха мътно във Вейлин. Превръзката на бедрото му бе чиста и нашарена с няколко точици кръв, но тази на рамото му бе тъмна и ноздрите на Вейлин потръпнаха при познатата миризма на гниеща плът.
— Значи си видял сметката на още един — каза следотърсачът и бледите му устни се извиха в усмивка. — Май все пак нямаш нужда от мен.
Вейлин предпочете да не му казва, че Надарения, когото бяха убили предната нощ, беше дете — вярно, лудо и жестоко, но все пак дете.
— Глупости — рече той и го докосна окуражително по ръката. — Нужен си ни повече от всякога.
После отиде до Шерин и понижи глас.
— Рамото му?
— Гангрена — потвърди тя. — Имах ефективен цяр против нея, но използвах повечето, за да излекувам момчето на сталхаста, а останалото през последните няколко дни. Изпробвах няколко заместителя, но никой не върши толкова добра работа.
После разбра какво има предвид и килна глава.
— Искаш да го излекувам. — Нададе къс смях и поклати глава. — Заповядваш на онази престъпница да ме зашемети, ако се опитам да използвам дарбата си — не лъжи, тя ми каза, че е тук точно с тази цел, — а сега това. Защо?
— Защото се съмнявам, че този град ще има шанс без него — отвърна Вейлин с простичка искреност; знаеше, че само тази тактика може да я спечели.
Тя въздъхна и кимна.
— Добре, чакай отвън. Няма да отнеме дълго…
— Има и още нещо — прекъсна я Вейлин, когато тя тръгна към леглото. — Той е Надарен.
— Знам.
— Нещо винаги се връща. Плетача ми го каза веднъж. Всеки път, когато излекувал някого, той му давал частица от себе си в замяна. Докато дойде време да се разделим, той беше може би най-могъщият и опасен жив човек. Ако излекуваш този тук, вероятно вече няма да имаш само една дарба.
Тя спря, скръсти ръце и се взря настойчиво в разтрисания от треска Джукар.
— Защо ми го казваш? — попита тихо.
— Трябва да направиш този избор доброволно — каза ѝ той. — Като си съвсем наясно с последствията.
— След като вече си ми казал какви ще са последствията, ако не го направя. С теб винаги е така, само трудни избори. — Тя отпусна ръце, отиде до леглото, седна и хвана ръката на Джукар. — Чакай отвън — повтори.
— Ти си жив. — На дребничкото лице на Ереса бе изписано удивление, докато очите ѝ го оглеждаха от глава до пети.
— Така изглежда — отвърна Вейлин.
— Нали ти казах — каза Елеса и се приближи да прегърне вуйчо си. — Няколко искрици не биха могли да му видят сметката.
Вейлин видя на лицето ѝ най-вече облекчение, когато тя отстъпи назад, но също и нова сянка зад очите ѝ, която я нямаше преди. Вината, предположи той, е била рядко чувство за нея досега.
— Момчето? — попита я.
— Пъргаво дребно копеленце, стрелата само го одраска. — Тя сви рамене и се насили да се усмихне, но усмивката ѝ не трая дълго. — Е, това стигаше.
— Братко. — До Елеса се приближи Норта и Вейлин видя дълбокия срам на лицето му, по-голям дори от онзи след най-пиянските му изстъпления. — Аз…
— Всичко свърши — каза му Вейлин. — Ако имаме поне малко късмет, няма да се налага да го правим отново.
— Никога никой не остава жив — промълви Ереса, която продължаваше да зяпа Вейлин и в очите ѝ дори се прокрадна страх, преди Луралин да се прокашля многозначително. — Моите извинения, милорд. — Ереса се поклони, имитирайки недодялано далекозападния етикет.
— За какво? — Вейлин я хвана за рамото и я вдигна. — Ти направи каквото ти заповядах.
Семон пристъпи напред с доспехите и оръжията на Вейлин в ръце, а Алум стоеше отстрани и се мръщеше леко укорително.
— Поемаш много рискове — каза той, докато Вейлин си слагаше ризницата. — Едва ли ще открия децата ни, ако си мъртъв.
— Можеше да си тръгнеш — напомни му Вейлин, докато премяташе портупея си през рамо. — Да продължиш търсенето сам. Както съм ти казвал неведнъж, нямаш никакви задължения към мен.
— И двамата знаем, че не е вярно — отвърна мореската. — А аз все още вярвам на думата на братовчедка си.
Изпънаха се като един, когато през двора на храма отекна жалният, но еклив звук на множество сигнални рогове, тръбящи заедно.
— Атакуват посред бял ден — каза Вейлин и се обърна към Луралин. — Брат ти е сменил тактиката.