— Не — каза Ам Лин, присвил очи и наклонил глава във вече познатата поза, която говореше за нова мелодия в песента му. — Това не е атака.
— Какво друго може да бъде? — зачуди се Норта.
— Преговори — отвърна Луралин с тъжна въздишка. Пое си дъх и тръгна бързо към вратата на храма. — Брат ми иска да поговорим.
Келбранд Рейерик, местра-скелтир на сталхастите и Мрачен меч на Невидимите, яздеше сам към северната порта. Не носеше шлем, но бе облечен в неукрасена чисто черна броня, която улавяше светлината на пладнешкото слънце и по емайлирания метал нямаше нито едно петънце или драскотина. Зад гърба му стоеше неговата армия, тъмна линия от облечени в стомана хора и коне, която се протягаше на миля и в двете посоки. Цялата армия пееше молитви, докато той се приближаваше, и Вейлин забеляза как смаяният поглед на Луралин се плъзга от редиците на тулите към сталхастите.
— Значи вече всички са негови — рече тя. — Мрачния меч управлява без възражения и без пречки.
Тя яздеше на белия си жребец отляво на Шо Цай, а Вейлин яздеше Дерка отдясно. От начина, по който животното отмяташе глава и постоянно се опитваше да премине от тръс в галоп, Вейлин разбираше, че дългото затворничество в конюшните на гарнизона не му се е отразило добре.
Шо Цай вдигна ръка, за да ги накара да спрат на разстояние малко под един изстрел с лък от стените. Гъста редица арбалетчици бяха наредени по бойниците, готови да пуснат неизбежен и смъртоносен дъжд по сигнал на генерала.
Келбранд спря коня си току извън обсега на арбалетите, така че между тях оставаха не повече от десет крачки. Изражението му бе в подчертан контраст с понякога язвителната и често многознаеща физиономия, която Вейлин бе започнал да презира. Сега той изглеждаше досущ като сериозен решителен воин, с неохотната искрица в очите, която вероятно трябваше да създаде впечатление за човек, изправен пред страшен, но необходим дълг.
Напяваните молитви заглъхнаха, когато Келбранд вдигна ръка, и над армията му в миг се спусна пълна тишина.
— Малко конче — каза той на Луралин и думите му бяха отсечени, сякаш за да ги лиши от всякаква издайническа нотка, но въпреки това звучаха дълбоко емоционално. — Добре ли си?
— Не — отвърна тя с глас, предрезгавял от несдържана болка. — Брат ми полудя и изби сума ти хора, въобразявайки си, че е бог. Така че не, Келбранд, не съм добре.
Вейлин видя под маската на Келбранд да се мярва нещо, лека промяна в очите му и издуване на бузите му, което би могло да означава истинска болка или гняв. Но то изчезна почти веднага и маската на решителния воин се върна отново.
— Толкова много години — каза той и гласът му бе изпълнен със съжаление, което Вейлин знаеше, че е съвсем фалшиво — ние двамата разполагахме само един с друг. Единствената любов, която познавах, бе любовта към сестра ми. Какво съм направил, че да те тласна толкова далеч от мен? Да те пратя в това — той затвори очи за секунда и издиша треперливо — състояние на предател ска ерес.
— Всичко — каза тя. — Всяко твое действие, след като докосна камъка, ако не и преди това. Аз съм, каквато съм, защото ти ме направи такава. За да оцелее светът, трябваше да стана твой враг.
— Не мога да приема това. — Той вдигна ръка и я простря, за да обхване величието на своята армия. — Виждаш тук хиляди хора, спасени пред моя взор. Никой не е извън вниманието на Мрачния меч, всички могат да бъдат събрани в прегръдката на Невидимите. — Той протегна ръка към нея, с разтворени пръсти, като че ли искаше да я хване. — Дори жената, която сега наричат Предателката. Сред нашия народ вече е проклятие да се изрича името ти, това се смята за нещо долно и неприлично. Но аз няма да търпя такова нещо, Луралин. Няма да те оставя неспасена. Ела с мен. Недей да се петниш повече сред тези окаяници.
— Защо разиграваш този фарс? — попита Вейлин. — Не може да не знаеш колко е прозрачен той за нас.
За миг лицето на Келбранд потръпна от ярост, но той продължи да държи ръката си протегната към Луралин. Когато заговори пак, заговори на сталхастки, с мек, умоляващ глас. Единственият отговор на Луралин бе поклащане на глава, след което тя избърса сълзите от очите си.
Келбранд въздъхна и свали ръката си, преди да хвърли малко кисел поглед към Вейлин.
— Както виждам, наемният убиец на Огнената кралица е още жив. Ти изигра своята роля, Крадецо на имена. Защо не си намериш някое спокойно кътче, където да умреш?
— Ако желаеш смъртта ми, предизвикай ме — отвърна Вейлин. — След като вече нямаш поборник да се бие вместо теб.