Келбранд се засмя на подигравката.
— Все още не усещам песен в теб, така че си оставаш недостоен. Мисля да оставя на Бабукир да те убие, след като си изтърпи наказанието. Генерале — обърна се той към Шо Цай, — да не би този чуждестранен варварин вече да говори от твое име?
— Думите му са си лично негови — отвърна Шо Цай, — а моите принадлежат на Търговския крал.
— Значи си човек на дълга и като се има предвид колко добре се биха войниците ти, достоен за моето уважение. — Той се поклони в седлото и Шо Цай отговори на жеста му с явна неохота. — Ето защо искам да те помоля да изпълниш дълга си — продължи Келбранд — и да отведеш хората си оттук. Гарантирам ви безопасно пътуване чак до южната граница на Северната префектура. Можете да вземете със себе си оръжията и знамената си, в знак на чест.
Лицето на Шо Цай остана безстрастно, но той повдигна вежда.
— Просто така ще ни оставиш да си тръгнем? Като войник, ми се струва, че това противоречи на всякаква военна логика.
— Той загуби прекалено много Благословени от Небесата в битките с нас — каза Вейлин. — И иска да запази останалите за завладяването на Търговските кралства. — Усмихна се предизвикателно на сталхаста. — Нали така?
— Не позволявай на този чуждестранен измамник да те поведе към гибел, генерале — каза Келбранд, без дори да хвърли поглед към Вейлин. — Този град ще падне. Знам, че си наясно с това. Нямате достатъчно хора, за да ми попречите, и съпротивата ви тук няма да донесе на Достопочтеното кралство нищо, освен смъртта на войници, които то не може да си позволи да загуби. Разбираш ли, на мен ще са ми нужни войници. Когато завладея Достопочтеното кралство, някой ще трябва да поддържа реда, страховете на хората ще трябва да бъдат уталожени от мъже, които говорят техния език и познават обичаите им. Така те ще бъдат насочени в обятията на Невидимите. Човек като теб ще има високо положение в двора на Мрачния меч, ще води армии срещу южните кралства. Слава и известност ще са твоята награда и наградата на хората ти. Не си ли съгласен, че това е за предпочитане пред смъртта и позорния провал, което е единственото, което ги чака тук?
Шо Цай присви устни и насочи погледа си покрай Келбранд към армията зад него.
— Как е възможно — попита той — човек, чиито думи са толкова лишени от истина, че дори едно дете би го разпознало като измамник, да събере такава войска?
Келбранд сведе очи и маската му на искреност се смени с язвително примирение.
— Наистина ли ще ме накараш да го направя? — попита той, обръщайки се отново към сестра си. — Ти знаеш, че говоря истината, Луралин.
Ръцете на Луралин посегнаха към шията ѝ и тя свали през главата си една верижка. На нея имаше нещо като дълъг зъб, гравиран с някакви надписи.
— Ти ме излъга много преди да докоснеш камъка — каза тя и запрати верижката по него. Келбранд я улови и за миг в очите му припламна тъга, докато я оглеждаше.
— Исках в живота ти да няма страх — каза той. — И все още го искам. Ела с мен. Остави тези глупци на съдбата им.
— Сега тяхната съдба е и моя — отвърна тя и дръпна юздите, за да извърти коня си. — А ти вече получи отговора си.
После препусна в галоп обратно към града, последвана от Шо Цай, който не виждаше смисъл да се бави за официално сбогуване.
— Знаеш ли, ти наистина трябваше да докоснеш камъка — каза Келбранд на Вейлин, докато той се готвеше да пришпори Дерка след другите. — Не казвам, че щеше да имаш някакъв шанс — продължи и познатата усмивка се върна на устните му, — но това щеше да направи цялата работа много по-интересна.
— Ще те потърся на стените — увери го Вейлин. — Или прекалено те е страх…
Думите му бяха погълнати от внезапно подновените молитви на армията. Вейлин видя как бойците размахват копията и сабите си във въздуха в ритъм с напева. Скоро погледът му бе привлечен нагоре от висок тъмен силует, появил се над множеството. Приличаше на кула на замък, но с по-назъбени очертания, и растеше, докато се приближаваше. Пред погледа на Вейлин още две кули изникнаха от пладнешката мараня от двете страни на първата, а след тях още и още.
Скандиранията на армията станаха неистови, докато кулите се приближаваха, и редиците се разтвориха, за да разкрият впрягове от по петдесет вола, които ги теглеха през равнината. Огромните им колела сигурно оставяха дълбоки бразди. Вейлин видя как светлината заигра по страните на кулите, не с мътната лъскавина на дърво, а с яркия блясък на желязо.
— Да не би да си въобразяваше — извика Келбранд над вече животинския рев на войската си, — че няма на какво друго да разчитам, освен на Божествената кръв?