За миг през ума на Вейлин пробяга мисълта да изтегли меча си, но разстоянието между тях бе прекалено голямо. Сталхастът щеше да има време да избегне атаката, а Вейлин знаеше, че уменията на Келбранд са предостатъчни, за да отбива нападите му, докато армията се втурне напред.
Така че нямаше какво да направи, освен да погледне Келбранд в очите и да извика:
— Ти накара едно дете да докосне камъка и ни принуди да го убием! Ще си платиш за това!
После извъртя Дерка и препусна към града. Смехът на Мрачния меч, чуващ се дори над фанатичната врява, го преследва чак до портата.
— Железните кули няма да горят.
Шо Цай не реагира на думите на Вейлин, а продължи да се взира в кулите. Бяха общо дванайсет и ги теглеха дълги волски впрягове, които бавно, но неумолимо напредваха през равнината. Когато се приближиха, стана ясна конструкцията им: всяка се издигаше на осемдесет стъпки и стените ѝ се състояха от припокриващи се листове ковано желязо. Луралин ги обяви, с тон на ужасено възхищение, за най-забележителните съоръжения, излезли някога от работилниците на сталхастките могили.
— Трябва да са му отнели поне година — каза тя. — Още една тайна, която е крил от мен.
Кулите бяха групирани по двойки, три от които вече бяха спрели в широка дъга на север. Вейлин знаеше, че на другите ще им трябва остатъкът от деня, за да заемат нужните позиции, покривайки всички подходи към града. След смрачаване щяха да започнат едновременна атака, като не дадат на защитниците възможност да съсредоточат силите си. Вейлин не виждаше никаква военна хитрост, която би им попречила да превземат външната стена.
— Оттеглете се на второто ниво, генерале — каза той. — Запазете силите ни. Те никога няма да успеят да прекарат тези чудовища през улиците на долното ниво.
— Това означава да дадем на врага лесна победа — изтъкна Шо Цай. — И да подхраним куража им, докато нашите хора се оттеглят посрамени.
— Посрамените мъже могат да намерят достойнство да се бият отново. Мъртвите не могат.
В погледа на генерала блесна предупреждение, но очакваното сурово напомняне за ранга на двамата бе предотвратено от Цай Лин.
— Ще разрешите ли да говоря, генерале? — попита дай-ло, като направя дълбок поклон.
Очите на Шо Цай се преместиха от Вейлин към сина му и се присвиха още повече.
— Какво има? — сопна се той.
— Железните кули няма да горят, това е вярно — каза Цай Лин. — Но мъжете в тях ще горят. Мисля, че… — Той млъкна и си пое дълбоко дъх. — Лорд Вейлин е прав, външната стена не може да бъде удържана, но пък не бива и да позволим на врага да постигне безкръвен триумф. — Посочи предимно празните къщи на долното ниво. — Не и когато можем да ги посрещнем с ад, роден от Небесните огньове.
32.
Останалите часове до залез-слънце бяха изпълнени с трескава работа — набързо сформираните работни групи разбиваха вратите и прозорците на всяка къща на най-ниското ниво. Къщите бяха натъпкани с всевъзможни запалими материали в добавка към различните мебели, оставени от евакуираното население. Керемидите бяха свалени от покривите, за да се оголят гредите, и всяка ненужна дъска и греда от къщите на второто ниво бе пренесена на долното, а на всеки уличен ъгъл бяха струпани купчини въглища. Когато това бе свършено, Вариж се залови за работа и с помощта на дарбата си събори грижливо подбрани сгради на различни кръстовища, за да създаде теснини. Той се оказа неуморен работник и само залиташе малко, когато подрони основите на последната къща и цялата сграда рухна в купчина от тухли и дърво.
— Още? — попита той Вейлин и избърса с един парцал обилно течащата от носа и очите му кръв.
— Мисля, че това стига — увери го Вейлин. — По-добре върви при господарката си и стой до нея. Тя ще има нужда от твоята закрила, когато се започне.
Младият Надарен кимна уморено, но с благодарност, и пое към второто ниво, като поспря само колкото да добави:
— Много пъти съм използвал тази дарба, за да може Мрачния меч да завладее някой град. Харесва ми чувството да я използвам, за да спася един.
После се усмихна уморено и се отдалечи, с решително, пък макар и малко нестабилно подтичване.
Всяка непокътната сграда бе щедро напоена с масло и в теснините бяха сложени допълнителни глинени съдове, пълни до ръба със запалителна течност, готови да бъдат счупени, когато му дойде времето. Въпреки дисциплината и енергията, с които войниците на Търговския крал вършеха тази работа, Вейлин бе благодарен за дългия летен ден, който задържа кулите на Мрачния меч, докато и последното масло не бе лиснато и повечето войници не се изтеглиха на втората стена.