„Разрешете маневра 02–10.“
— Разрешавам маневрата, КП.
„Слушам, Лидер! Изпълнявам.“
След секунда усети лек тласък — още едно гюле излетя от капсулата, а откатът я тласна към траектория за сближаване със совалката. Капсулата е лека — хиляда сто и деветнайсет килограма… беше толкова де, новата стойност на масата на рейдера се появи върху тактическия вътрешен зрителен екран (ТВЗЕ). Совалката няма да усети, че подире й се помъква невидим диверсант, апарат с процент на програмируема материя 100 (тоест ЦЕЛИЯТ съставен от фоглети), екипажът не се брои. Командирът с условна позивна Лидер превключи вътрешната връзка и каза на подчинените си:
— Момчета, имаме голям късмет. Ще се лепнем към легален транспорт и после пердашим право към хангарите на мишената. Докладвайте готовност на дроновете! — последната дума произнесе с неудоволствие. Дрон, мамка му. Западен термин. Доскоро си беше оперативно-тактически полуавтономен модул. ОТПАМ. Обаче в Съюзническия щаб решиха преди пет месеца, че занапред ще се използва панфедератското название. Приумица.
Подчинените му, очевидно въодушевени, малко излязоха от рамките на устава:
— Аллах акбар! Боец Едно за десант готов!
— Боец Две — за десант готов! Ще счупим яйце за един омлет, Лидер!
Лидер едва не изтърси ядно, че за да откъснеш ябълка, не е нужно да сечеш дървото, но се усети навреме и прехапа език. Без малко да се издаде, че всъщност тайно в сърцето си не му допада ВСИЧКО в работата, която вършеше. А я вършеше ДОБРЕ.
Беше смутен от репликата на Боец–1. Аллах акбар, значи… Почувства неприятно и хладно свиване в стомаха. Боже милостиви, Исусе Христе, кого са ми натресли в екипа тия чекиджии от щаба?!
Поне стана ясно едно: че акцията няма да мине гладко.
Лидер потисна въздишка и с обречената решимост на фаталист се съсредоточи върху появилите се щатни ТВЗЕ — процесорът му беше дал пълен достъп до оперативната информация и управлението на рейдера.
Почти пълен. Вече се намираха в режим на бойна тревога.
6.
ВРЕМЕ: Преди трийсет и две години
МЯСТО: Вилната зона
Изгревът настъпи. Слънцето обля небосвода с изумителни цветове, които траяха съвсем кратко, сетне се разтвориха в синевата. Нажеженият диск се издигна над планините. Атанас внезапно, ясно като никога преди, осъзна, че Слънцето е ЗВЕЗДА — яростна и неподвластна на нищожните същества, вкопчени в тънката коричка на своя дребничък свят, като в този мащаб те са предпазени от смазващия поток енергия само от дебела колкото ципата на сапунен мехур атмосфера и жалка мрежичка на магнитно поле, смешно в сравнение с мощността на същото, генерирано в термоядреното сърце на светилото. Мисълта го потисна и в същото време окрили, превърна се в неизразим с думи възторг и благоговение.
Това е то, истинското смирение — хрумна му. Плъзна насълзен поглед към кротуващия на масата пистолет, а после скоси очи към Добромир Сантов, който също се наслаждаваше на уж обикновеното, ала винаги неповторимо зрелище — планетата се завърташе към своя гравитационен господар, чиито лъчи я сгряваха, причиняваха всичко случващо се на нея, в това число и мизерното, но и величаво явление „живот“. Същите лъчи, които биха могли да я заличат от тъканта на вселената при малко по-значителна ерупция.
Атанас изтърва трепереща въздишка и решително отблъсна пистолета в другия край на масата.
Миналото, както и тези, които останаха в него, нямаше да се върне. То щеше да е живо само в спомените му. Да го радва и да го стиска за гърлото, да е непрежалимо и отхвърляно, да го спъва и да го подкрепя занапред — докато диша… Диша? Е, предвид взетото решение, би могъл да се лиши от този процес като условие за съществуване. Докато мисли — така е по-точно.
Докато мисля — съм.
— Знаеш ли — подхвана той леко дрезгаво, изплувайки от развълнувания като от буря океан емоции, — предвид невъобразимите възможности, които дава тази технология, интерфейсът е просто странно семпъл…
— Именно предвид тези възможности — отвърна Сантов, — един претрупан, сложен и външно ефектен дизайн е излишен.
И двамата гледаха синьо-бяло-лилавото картонче. Прозрачното гнездо блещукаше като капка роса. Атанас зиморничаво размърда рамене. Както винаги, сутрините тук бяха твърде прохладни и свежи. Сантов пък изобщо не се притесняваше от температурата, кожата му не настръхваше от лекия повей, преминал през терасата.
— Това тук… е истинската… — запъна се насред изречението Атанас.