Пък нека СЛЕД това нещата да не изглеждат толкова спретнато. Ще е ДАЛЕЧ и ОТВЪД, за да го смущават подобни дреболии.
А може би… да, може да послуша малко музика и сега. Съвсем тихичко, за да не нарушава хармонията естествени звуци.
Пресегна се небрежно към мобифона, ала ръката му трепна и замря насред път, защото апаратът в този миг реши да подаде безличния си сигнал за повикване, бездарна имитация на щурец.
Втренчи се в телефона, който иззвъня отново. Изпита бегло раздразнение, което обаче бързо потъна в събрания за няколкото часа пребиваване тук океан от спокойствие. Не, нищо не може да го извади от релси. Вече не. Присви очи към дисплея на апарата.
Беше непознат номер. Ръката се отпусна върху дъсчения плот на масата и леко изтрополи с пръсти.
Мобифонът пак изцвърча. Някой упорито се мъчеше да се свърже.
При следващия сигнал пръстите бодро изтропаха подигравателен ритъм — няма да се дам, трам-тара-рам! И го повториха, потретиха, отговаряйки по този начин на нахалното повикване.
Хм, можех да спра достъпа на всички номера… Кой ли е толкова настойчив?
Мобифонът не мирясваше. Продължи след къса пауза да цвърти като смахнат щурец, сякаш разярявайки се на ответния тропот на пръстите.
Стана му смешно. Не натисна бутона за отговор, а продължи да се подиграва на машинката. Ала насреща явно имаше инат от класа. И скоро взе да му дотяга. Реши да не си разваля настроението, пък и го зачовърка любопитството — кому съм притрябвал толкова?
Пое апарата в дланта си и палецът с привично мръдване натисна нужния бутон. Приближи слушалката до ухото си.
— Да?
— Здравей. Познай ме, но без имена моля! — произнесе енергичен мъжки глас. Би могъл да принадлежи на човек в разцвета на силите си, ала едва доловими стържещи нотки издаваха същинската възраст на събеседника.
— Ха. Хубава гатанка. Само че не съм на кеф да играя тази игра.
— Важно е.
— Нима?
— Ще те подсетя малко. За последен път се видяхме преди повече от двайсет години. Срещнахме се вечерта, преди да си замина… обратно. Цяла нощ си приказвахме. После ти ме изпрати на аерогарата. Е, сещаш ли се?
— Не. Може би, ако се понапъна…
— Добре, няма значение. У дома те няма. Къде си? Чакай, не ми казвай направо…
Блуждаещият поглед на стареца, полегнал да си почива на терасата, се спря върху пистолета, насочен към прекрасната гледка на планините. По небето бяха плъзнали малки облачета с разрошена козинка. Дали те, дали неочакваното обаждане и завързалият се чудат разговор размърдаха изблик на искрено веселие.
— На какво се смееш? — стъписа се слушалката.
— Ей така, на нищо. Продължавай, който и да си. Забавляваш ме.
— Забавлявам те?
— Ами да. Щом спре да ми е забавно, няма да чакам да ми омръзнеш, просто ще ти затворя и ще изключа мобифона. Но засега… слушам те. Пардон, ти искаше да ти кажа нещо, така ли?
— Май се досещам къде може да си толкова безгрижен… Не си изкуфял впрочем, нали? Не ти е весело съвсем ПРОСТО ТАКА!
Старецът лекичко се намръщи.
— Разбира се, че не. Имам от какво да ми е весело… засега.
— Според мен си в оная дупка, до която се стигаше само пеш! — заяви неидентифицираният събеседник и леко промени тона. — Моля те, отговори ми с ДА или с НЕ. Наистина е важно!
Бръчката между веждите на стареца стана малко по-дълбока. Отвърна сухо: