Командирът на капсулата впрочем не ламтеше да знае нещо за хората си. По принцип изпитваше антипатия към съюзниците. Не беше расист, нито върл националист, не страдаше от верска непримиримост. Но подозираше, че съекипниците му са точно такива. Майната им. Още по-добре — ако някой загине при изпълнение, тъкмо няма да го жали. Отнасяше се към колегите си като към дроновете, с тази разлика, че хората си трябва да ги пазиш малко повече.
В кабината бе тъмно, само през тесните процепи на илюминаторите проникваше слаба светлина. Капсулата се намираше в режим на свободен дрейф и пасивно сканираше небесната сфера в търсене на обекти, които отговаряха на критериите за цел. Плячка. Която после предпазливо да издебнат и да нападнат. Точно като пиратите от древните времена преди Пробива.
Външният слой от корпуса на капсулата поглъщаше всякаква радиация, част от която се анализираше от трилионите вградени сензори. Самият апарат не излъчваше нищо, освен периодичните, извънредно къси импулси на инфрачервения охлаждащ лазер, който избавяше капсулата от заплахата да прегрее. Само тези импулси можеха да издадат присъствието на апарата в космическото пространство, затова ги насочваха много внимателно към онези участъци от небесната сфера, където бе най-малко вероятно да се намират чужди (и следователно враждебни) обекти или детектори. Строго погледнато, за чужди се смятаха всякакви детектори — своите също по-добре да не знаят къде се намира пратената от тях капсула, тип „Сокол“ — така по-сигурно се опазва тайната и по-лесно се води политика на мирно съвместно съществуване и нулева толерантност към агресията и тероризма.
Но дори внимателното оглеждане на небето и избирането точната посока на лазерните изпразвания можеше да изиграе лоша шега — например лъчът да улучи невинно парче материя, което, разбира се, ще се нагорещи и ще стане видимо върху екраните на болометрите на всички наблюдатели в този субобем от сектора Водолей на пояса Средно извънземие, Слънчева система. И ще почнат да търсят още по-внимателно и придирчиво…
Какъв живот са си живеели военните подводничари през старата бълк-епоха! Командирът се зачуди дали да нареди на системата за отдих да му прожектира върху ретината някой старинен филм за подводници от Първата, Втората и Възпряната световни войни, но не понечи да го направи от суеверие, което старателно криеше и което дори пред самия себе си признаваше с половин уста. Не, гледането на такива филми може би НАИСТИНА е способно да предизвика беда… добре де, по някакъв холистичен начин да увеличи вероятността да се случи беля. Абе, достатъчно е, че настройва уплашения от вярата в поличби мозък към провал и поражение. Субективната действителност си е действителност, реална колкото реалността, особено когато е подкрепена от съответния напреднал смартуер. Виж, четенето на виртуална книга, прожектирана на вътрешния зрителен екран, това е приемливо. А най-приемливото е да се стазираш в плитка фаза (наричат го „мъждукане“) и безвремието да те обгърне и продължи, докато сензорите не засекат най-после достоен обект — (плячка) — за абордаж (и плячкосване)… или не изтече определеното време за мисията. Тогава, макар и безславно, предстои завръщане в базата Орбита–25000, стига Контрол-процесорът да не посочи друга — Космос–1890 например.
Някаква добре дресирана да седи потайна и кротка мисъл в главата на командира кръжи около надеждата точно това да се случи и този рейд да завърши с нулев резултат. Но пък от друга страна, празните рейдове не пълнят служебното досие с положителни точки. А армиите в днешно време са миниатюрни и с огромна лекота могат да си позволят да изритат безинициативни елементи от плътта си, знаейки, че и без специални методи на пропаганда и реклама за вакантното място ще се натиснат хиляди доброволци. Дори стотици хиляди. Наноприсадките от всеки чвор могат да направят свирка, от всеки идиот — войник, но все пак се залага базовият материал да е от най-високо качество. Затова не е добре мисията да е нулева. Колкото и гадно да стане. В края на краищата съвестта също може да се дресира, а и ако се абстрахираме от методите и средствата, каузата ни все пак е справедлива, напи? Или поне има основания да е такава.
Нали?
Командирът на рейдер-капсулата, безименен подполковник без лице и отличителни белези, отпъди кривналите от правия път мисли и се съсредоточи върху припомнянето на ключовите параграфи от Тактическия устав.
Скоро това му доскуча, но за щастие времето на вахтата му изтече. Дежурството се пое от Боец–1, за когото командирът имаше някакво смътно усещане, че е китаец. Сега можеше да си „поспи“ — тоест да изпадне в летаргията на плитката стаза.