Феноморфът се настани в креслото на Лао и обърна плоската лицева част на шлема към стопанина на капсулата. Докато „люкът“ се затваряше и срастваше с корпуса, забралото се нагъна… но не се отвори — би било лудост, кабината не бе под налягане! — а оформи нос, скули, устни, брадичка, очи… Излятото от материала на скафандъра лице се ухили зъбато към Ленкер.
„Здрасти, партньор. Включи си слушалките, ако обичаш.“
Алексей изруга наум. Сантов БИ МОГЪЛ спокойно да отвори шлема си въпреки вакуума. Нали одеве си синтезира тяло… андроид-носител де. За целта взе назаем седемдесет килограма от масата на рейдера.
— Чуваме ли се вече?
— О, да!
Алексей се загледа в странния си партньор. Беше малко необичайно да го вижда как мърда устни и да чува в слушалките глас. Тембърът бе доста по-различен от гласа на КП с неговата бедна на тонове звукова палитра.
— Е, как си, геносе?
— Знаеш ли, че си голям наивник?
— Така ли?
— Върна ми свободата да се движа и да управлявам скафандъра си. Качи се в кабината, все едно седна в лека кола при брат си…
— Нямам брат.
— Нехайно имам предвид. Ами ако те бях нападнал?
— Това задоволява ли те като отговор? — учтиво попита Добромир Сантов.
Алексей премига. Ръката на феноморфа откъм командирското място току-що лежеше спокойно с длан върху бедрото му, а сега бе вдигната с изпънат показалец към главата на Ленкер. И проклетият дяволски пръст представляваше дълга игла, чието острие — вероятно с един-единствен атом на върха — отразяваше светлината на някаква ярка звезда на два сантиметра от визьора на диверсанта.
— Уверявам те, че ще мине през бронята ти като през бучка топло краве масло. Подценяваш ме, камарад.
— Ти ме подхлъзна да те подценявам. Когато взе да ми приказваш надълго-нашироко що за мръсна твар съм, вместо да ме пречукаш без много речи…
— … ти си каза, че съм мухльо.
— А не си ли? Просто имаш щастието да си по-добре екипиран.
— Не просто по-добре екипиран съм, Ленкер. Аз съм по-смарт от тая твоя абаносово черна „Волга“. Иначе си прав, че беше глупашко да ти говоря, след като, образно казано, бях опрял пистолет в тила ти.
— Точно това имам предвид. Или вадиш пистолета и стреляш, или не го вадиш изобщо. И не дрънкаш много-много — не си в театър. Между другото — рейдерът е тип „Сокол“, а не „Волга“.
— Знам. Говорех за модел лека кола. Всъщност „дрънках“, за да се нахъсам да те пречукам. Оказа се доста трудно да се натисне спусъка, въпреки омразата ми към теб. Виждаше ми се като акула, причинила болка и смърт на мои приятели. И се изненадах…
— От какво?
— От това, че не ти е мястото тук, Ленкер. Не си тъпо зомби с програма за терминиране на всичко живо. Как стигна дотук, момче?
— Хайде без нравоучения. И без твоите проповеди ми се гади… Нали щяхме да говорим за твоя план? Имаш ли изобщо такъв?
— Имам план. На теб той ще ти даде, нека го наречем „изкупление“ за сторените злини…
— Ти да не си поп?
— Тц. Не ти предлагам индулгенция. Надявам се, съвестта ти да не ти прости греховете. Просто всички жертви, независимо дали са твои лично, или на други пиратски набези, не бива да са били напразни. Нужно е… възмездяване.
— Как? — разлепи устни след минута размисъл Алексей.
— Като дадем на обикновените хора, които не са говеда, шанс да живеят и да подирят своето щастие. И искам честната ти дума на потомствен офицер, че ще ми помогнеш да го осъществя.
— За кого работиш, Сантов?
— Това е новата епоха, камарад. Всеки работи за себе си и гледа да не прави кал другиму. Каквото решава — сам го осъществява. Ако се нуждае от помощ — иска я. Никого не принуждава. Защото няма как — не държи хляба на ближния си, нито го принуждава със заложници или нещо друго. Или ще ми помогнеш доброволно, или не. Ще се оправя и без теб. Ще те оставя да си пътуваш по траекторията и нощем да сънуваш лицата на затритите от теб хора.
— Ще ти помогна. Но без да чуя твоя конкретен план, нищо не мога да ти обещая. Честна дума не се дава ей така… Може ли една молба? Нещо като предварително условие?
— Кажи?
— Спри да ми викаш „камарад“, „геносе“ или „другарю“. Произнасяш го като псувня! По-добре направо ми викай „скапаняк“ или „гад“, но пак повече ще се трае.
— Добре. Имаш право. Щом сме партньори, няма повече да ти лазя по нервите. Приеми моите извинения.
— Я се разкарай… приемам ги естествено.