— Ницшеанство.
— Охо…
— Не съм тъп костотрошач, Сантов. Писах пиеси в училище. Разтаковаха им майката, когато ги пратих на един конкурс. Нямало конфликт в тях, разправят. А пък аз не исках конфликти, не исках сблъсъци. Нямах отрицателни персонажи. Не исках никой да страда. Само че… оказа се, че не дават такъв филм, Сантов. Не са го давали, не го дават и няма да го има за даване! Станах такъв, какъвто ме познаваш, заради идиотското противопоставяне на Панфедерацията и стремежа й да вкара всички в калъпа на собствените си разбирания!
— Ох, Ленкер, защо тогава воюваш за почти същата кауза? Блокът също се стреми да вкара бъдещето в СВОЯ си калъп.
— Вече не воювам за Блока. Дезертьор съм.
— Грешката ти е, че се срамуваш от това. Защо мислиш, че предателят си ти? ТЕ са те предали.
— Говорихме вече.
— И пак ще говорим! Ще го повтарям, докато ти го набия в главата!
— За да ми демонстрираш толерантност и уважение към чуждото мнение?
— За да те накарам да спреш да браниш глупостта! Глупостта няма права! Тя просто си съществува! Излишно е да се изкоренява. Просто не я оправдавай и не се жертвай, за да й е уютно да вегетира! Не й позволявай да ти се качва на главата! Проявявай милосърдие към всичко друго, не и към глупостта, Алексей. Никога.
Ленкер упорито поклати глава.
— Хищниците, Добромир Сантов! Хищниците като мен! Кой ще пази хората от тях?
— Хищниците, Ленкер — намигна му Сантов, — вече имат все по-малко причини и файда да се събират в глутници. Ще останат само единаци. А те постепенно ще си прегризат един другиму гърлата. Можеш да си сигурен в това. Имате ли поговорка от рода „Бесен гъз — кървав нос“? Хайде, престани да се дърпаш. Ако толкова държиш, можем да започнем анархистките си деяния от Панфедератите. Все ми е тая. Твоите близки обаче се намират в Блока. Е?
7.
Природен парк, регион Европа, Панфедерация
12–13 септември, година XXXI от Пробива
— Искам да стана на четирийсет и пет. Това тяло не ми отива. Не че не съм доволен от… възможностите, но те уверявам, че и на средна възраст хич не бях зле в леглото!
— Ще го уредя.
— Моля?
— Промяната на възрастовия статус изисква формално разрешение, ако искаш да ти мине към гарантирания минимум. Няма смисъл да пръскаш уникредити нахалост.
Нощта минаваше в любов и разговори. Първото бе пълноценно, вълнуващо дотолкова, че осемдесетгодишният разум на Атанас успя да се замае като едно време, даже без връзка с въздействието на хормоните. Лидия откликваше на нуждите и темперамента му идеално. Приказването в моментите на почивка бе не по-малко потребен за Атанас елемент от близостта на секса.
Той й разказваше за себе си. За смъртта на детето си. За последвалата раздяла със съпругата си. За хроничната мъка в сърцето, която се обаждаше винаги ненадейно, макар че присъстваше като фон непрекъснато, която удряше внезапно и в гръб, болезнено и безутешно, намерила дори нищожен повод да размаха пред очите му тежките спомени, да върне субективното време към онези моменти, в които не му се живееше от скръб или от които парливо се срамуваше и се проклинаше заради тях. За годините самота, през които от живота си отиваха онези, които бяха неговите свързващи котви със същия този живот. Спомняше си случки, епизоди, сещаше се за стари разсъждения, вицове, споделяше нови хрумвания.
Тя бе добър слушател.
Най-себично не я разпитваше за неща, които може би я вълнуваха, въпреки че разказите й със сигурност биха били извънредно интересни и важни, необходими, защото нейните ЛИЧНИ преживявания бяха твърде далечни за разбиране от човешкото му съзнание. В същото време не забравяше, че тя е същество, различно от човек. Не му пукаше. Чувстваше се добре и не изпитваше вина или срам за това.
— Защо остана?
— Имаш нужда от приятели.
— Бил съм без приятели.
— Бил си стар, под сянката на края. Затова не си търсел нови. Смятал си, че е време да губиш, не да придобиваш. Сега си различен. Млад. Имаш време.
— Откъде можеш да знаеш това? Или само го ЗНАЕШ? Не си го усещала.
— Донякъде съм го изпитала.
— Как?
— Проучвала съм много синапсограми на възрастни хора от твоето поколение.
Атанас неволно се замисли над това, което стоеше зад небрежно подхвърлената реплика.
Синапсограма. Запис на усещания, запис на самата МИСЪЛ.
— О! — отрони той и се оживи. — Но това е основа за телепатия! Е… телепатия по радио и въз основа нимпланти. Радио-нано-телепатия!
— Няма телепатия — възрази тя, — ако под „телепатия“ разбираш предаването на мисли от един мнемодонор към мнемореципиент, така че да се осъществи РАЗБИРАНЕТО им от приемника. Всяка мисъл е свързана с особена структура на синапсите, която пък е повлияна от мозъчната структура, която в детайлите си е строго индивидуална. Основата може да е обща, но същото е и с пръстовите отпечатъци, ретината, ДНК. Една и съща мисъл при различни хора се регистрира често като съвсем различна по спектър синапсограма. Тоест нужна е продължителна настройка на нанотелепатичния канал между двама конкретни души. А това значи формулиране на съответен посреднически код. Включиш ли трети абонат, нужен е нов код. Така се стига до извода, че е необходим нов телепатичен език. Само че това е излишно. Обичайната реч, предавана чрез нанорадиооборудване директно в слуховите дялове на мозъка върши същата работа без многото усложнения на „телепатията“…