— Не. Първо, то е по-скоро задънена пряка по булеварда към въпросната личностна субституция. Второ, философски погледнато, при субституцията, понеже е относително бърз процес, а той може и да се ускори до светкавичен, личността умира и се възражда нейно копие. Субективно обаче това е смърт на първоначалната личност, макар че копието нищо няма да усети. Въпросът още е дискусионен, но дори малкото съмнение е достатъчно, за да не се занимаваме с личностна субституция. И трето — това е напълно излишно. Помисли — за какво ти е, например, да се настаняваш в тяло на жена по такъв потенциално самоубийствен начин? По-лесно е да премоделираш собственото си тяло, без да подлагаш мозъка си на трансформация. Доста хора хвърлят хиляди уникредити за транссексуални процедури. Повечето — от любопитство.
— Да… не се бях замислял, но не би трябвало да е невъзможно. Пък и смяната на пола дава съвсем пълноценен физиологичен резултат, нали?
Лидия кимна, но каза нещо друго, и то с тон, от който Атанас го побиха сладки тръпки, преди да осмисли думите й — а тогава го втресе, макар и леко.
— Аз мога да балансирам Огледалото… Искаш ли да опитаме?
— Хъм… кха… знаеш ли… може би някой друг път… Идва ми в повече, прощавай.
— Няма нищо — леко се съгласи тя. — Ти си консервативен. Допада ми.
Атанас я прегърна по-здраво.
— Умна жена си.
— Благодаря.
— И привлекателна.
Тя само кимна с усмивка.
— Темпераментна, нежна и отзивчива. Интимността не крие тайни от теб, а ти ги прилагаш, без да ги разкриваш пред любовника си, който и да е той за момента.
Лидия се засмя тихичко.
— Великолепен ласкател си. Комплиментите ти не могат да подразнят и най-мнителната ти партньорка.
— Е, попадал съм и на глупачки…
— Наистина жалко. Мъже като теб не е редно да попадат на жени под класата си. Подобна близост само отнема, а не дава нищо.
— Ама и ти знаеш как да ласкаеш!
— Освен с думи?
— О, без думи се справяш така, че се чувствам прелъстен невинен момък…
— Хайде сега, прелъстен!… Благодаря ти.
— За?
— Нови усещания. Мили, нежни, силни. Красиви. И беседите с теб поне засега са съдържателни.
— Хм. Разкажи ми за… другите като теб. Изкинтите. С какво толкова сме ви интересни?
— Интересни сте ни.
— Не се ли чувствате… пренебрегнати. Затворени.
— Мъдрецът и в затвора е свободен, но роб глупакът си остава, дори когато броди като вятър волен, защото прангите си мъкне като глупостта си.
— Хъммм… това откъде е?
— От една поема.
— Коя? Кажи ми, не съм толкова начетен като теб! А и не бих могъл.
— Тук грешиш двойно. Би могъл да си. А не си я чел и няма как да я прочетеш, защото аз я пиша.
— Уха… Ще ми дадеш ли да я прочета?
— Не.
— Защо?
— Не е довършена. И надали скоро ще я довърша. Търся собствен стил, различен от всичко сътворено от други творци и художници на словото. Това, което ти рецитирах, всъщност е отпаднало от текста. Много напомня на чужд изказ, авторът е от XVI век, не го знаеш, а и аз още не съм сигурна точно. Маса произведения са анонимни. Пропуски в данните.
— И съвсем нищичко ли няма да споделиш от поемата с мен?
Тя плъзна гладкия си крак по бедрото му. Погъделичка гърдите му с миглите си.
— Толкова ли държиш на това?
— Ами…
— Ще видим… Направи го пак… — Въздишка. — Искам пак.
— Срещу една строфа от беловата на поемата.
— Не се опитвай да ме изнудваш — измърка Лидия. — Защото ще те накажа тутакси… Ето така…
Когато след безкрайните последвали минути разумът му изплува от емоциите и усещанията, Атанас притисна топлото тяло на андроидката към себе си и, още усещайки пулса си чак в петите, попита:
— Ти… всъщност не си тук, нали? Мозъкът ти е някъде далеч.
— Позна. Този андроид притежава само телеметричен модул в черепа си.
— Логично е. Изкинтите не сте много. Надали нямаш други важни задачи, освен да се занимаваш с мен.
— Важността на задачите си определям сама. Не си маловажен, ако това искаш да чуеш.
— А… имаш ли и други тела?
— Искаш да се променя?
Атанас леко се стресна.
— Не. Харесваш ми и така. Тялото ти и лицето имам предвид.
— Честен си.
— Знак на уважение. Та, имаш ли и други… андроиди?
— Ревнуваш?
— Може би.
— „Лидия“ означава дванайсети мой андроид. „Л“ е дванайсетата буква от азбуката. — Тя помълча, на Атанас му се стори, че в мълчанието й имаше тъга и досада. — Всички в един момент питат за това. Вече разбирам защо.
— И защо?
— Искат да са единствени. И да съм им единствен партньор.
— Човешко е.
— Проумях го. И понякога… много рядко… ми се иска да откликна на това желание. — Подпря глава с ръка, забивайки лакът във възглавницата. Погледна го в очите, те блеснаха в светлината на неугасващата свещ. — Ти, например, ме караш да се замислям, дали да не го осъществя… Това искаше да чуеш, нали?