В същото време подобни режими практически не се нуждаят от население, което да им служи като чиновници, войници и данъкоплатци. Принципно за тоталитарната държава хората не са нужни. От друга страна, нанотехнологичните средства за геноцид са смешно евтини и удобни. Не са потребни лагери, полицейски апарат, транспорт, тонове боеприпаси и оръжия, с които се осъществяват масови разстрели например. Излишни са и изпълнителите с пистолети, пушки или картечници. Спестява се сложната процедура по удържане на обречените в подчинение до момента на ликвидация. Не са необходими и терени за заравяне на труповете или пещи за изгарянето им. Парананитите ще свършат работата. Стига да не ги спрат Активните щитове, инсталирани предварително във въздуха, земята, водата и… в живите организми.
Сантов издържа обиграна пауза на университетски преподавател.
— Сега разбираш ли защо няма алтернатива на инсталирането на нанотехниката в световен мащаб, преди властта, която винаги тайно мечтае да стане тоталитарна, да се възползва от наномашините? Пак подчертавам — в коя да е държава отделният чиновник може чисто по човешки да се стресне от прилагането на някаква антихуманна мярка, но СИСТЕМАТА, институцията, няма да му позволи да действа като човешко същество, а само като винтче от машината. Опитът да се противопостави, да спре изпълнението на някаква заповед, ще бъде смазан с ръцете на колегите му, които бързо ще го докладват там, където трябва. Диктатурата не оставя избор дори на диктатора. Между другото, държавата като машина е далеч повече машина като нещо изкуствено, шумно, кораво, смърдящо на петролни продукти и бездушно — в сравнение с нанотехнологичните механизми. Те са… почти живи. Не си ли мислел за това?
— За кое по-точно? — изпуфтя Алексей. — Ти не спря да ми пълниш главата с неща за мислене!
— За това, че на молекулно ниво ВСИЧКИ сме машини.
— Опростяваш нещата. Животът е различен от останалата материя. Не мога така гладко да докажа твърдението си, не съм професор като теб, но съм сигурен, че е така.
— Тази ти позиция е ненаучна, драги. Идеализъм в действие. Опиумът на религията, ха-ха… опиум като обезболяващо, разбира се. Добре, да не философстваме по въпроса кое е живото и защо то е от „друга материя“. Съгласен ли си с основните неща, които изказах одеве?
Ленкер помълча.
— Искам да ти представя моята гледна точка — заяви той. — Вместо отговор. Убедителен си, нямам какво да ти кажа напреки. Но, чуй и друго мнение… А то е, че бъркаш в преценките си за хората, Сантов. Хората се обединяват не само поради принуда. Съществуват и идеи, които властват над материята и елементарните потребности.
— Духът над тялото, нали, Ленкер? Да, съгласен съм. Отчасти обаче, защото без да е закрепен върху здрава материална основа, духът бързо се спаружва. До време ще са идеите без материален интерес. Това е и хубаво, и лошо.
— Освен това и овцете се обединяват…
— В стада, не в глутници.
— Знаеш ли защо се бия против Панфедератите? Знаеш ли с какво мен лично, не само страната ми и народа ми, е засегнал Западът?
— Не вярвам, че се биеш с Панфедератите. Астрополисът Аврория не беше федерален град. Биеш се с тия, от които се страхувате всички съюзници в Блока.
— От кого да се страхуваме? От косможителите ли?
— Ами да. Иначе досега да сте се юрнали в космоса да си строите нови владения. Мегастанции. С лоялен отвсякъде персонал. Само че не сте сигурни, че няма да ви унищожат, ако дръзнете да посегнете на територията им. Няма. Феноморфите не са ви врагове. Вие сами сте си врагове.
— Няма начин да не са свързани със Запада.
— Пропаганда. Нима го вярваш?
— С кого са тогава? Сами по себе си?
— Именно.
— Ако е така, тогава наистина няма да толерират нахлуване в територията им.
— Мислиш като животно. Като хищник. Те не си препикават територии. МЯСТО има МНОГО и за ВСИЧКИ.
— За кратко.
— Галактиката. Вселената.
Ленкер изсумтя.
— Не може да не са с някого! — повтори упорито.
— Голям инат си. Досега оказали ли са сериозна съпротива на пирати като теб?
— Разбира се! Бяхме трима, сега съм сам.
— Но астрополисът е унищожен. И всички нападнати преди него — също.
— Два се отърваха.
— От сто и два!
— Не знам колко са. Не съм щабен плъх!