— Ами ПОВЕЧЕТО феноморфи биха постъпили на мое място по СЪЩИЯ начин!
— Така кажи, че сте Ем-И-та, програмирани да се държите възпитано…
— Ей, сополанко, сърбят ме ръцете да ти загрея глупавия врат, така да знаеш!
— Видя ли, Сантов. Все още изпитваш гняв и други чувства. ПОВЕЧЕТО косможители явно също ги изпитват. Не са станали ангели, явно са си хора. А това ме кара да съм предпазлив, защото и човешки ще са постъпките им.
— Циник. И наивник. Хем се тръшкаш за „човешките добродетели“, хем настръхваш от „човешките постъпки“.
— Ще ми се да не съм. Не аз съм измислил хората такива, Добромир Сантов.
Около минута не проговориха.
— Един въпрос, Сантов. Ама честно!
— Честна комсомолска, че ще ти отговоря честно! — толкова тържествено произнесе феноморфът, че Алексей се позадави.
— Кха… ъммм… я кажи, Добромир Сантов, защо толкова държиш да вкараш всички хора в калъпа, хайде, нека са калъпите на любимите ти постчовешки варианти на „свободното бъдеще“? Май имате поговорка, че насила хубост не става.
— Аз? Не! Никого не ща да вкарвам в кошарата на бъдната епоха, Ленкер. ДЪРЖА на ДРУГО — държа всеки да има ИЗБОРА да следва твой, мой, нечий друг или СВОЙ СОБСТВЕН постчовешки вариант, включително и да не следва НИКАКЪВ калъп. Който му е драго, да си остава същия, какъвто е СЕГА! Ако му текне — да се върне към ПРЕДИШНОТО си състояние, да регресира до първобитен човек, негова си работа! Но! Трябва хората да имат ВЪЗМОЖНОСТИ, дори и само за да се откажат да ги използват. Ленкер… давам си сметка колко твърдоглави са хората и колко мъчно е да убедиш някого в нещо, толкова очевидно за мен самия. Всеки изповядва своя си правда, напълно пренебрегвайки неудобните факти.
Феноморфът въздъхна уморено и добави — отегчен до смърт:
— Пич, знаеш ли, писна ми да повтарям едно и също. А си мислех, че АЗ съм голям инат… Представяш ли си какво ще стане, ако тръгна да убеждавам така всеки един коравотиквеник? Колко време ще ми е нужно? Най-тъпото е, че го правя ЗА СЕБЕ СИ, не за „другите“. На МЕН ми е изгодно да живея в отворен свят. И никого не тикам насила в него поради аптруизъм. Аз съм егоист, Ленкер. Но съм на път да вдигна ръце, както вече бях направил и да оставя „човечеството“ да си затъва в блатцето. Писна ми да протягам ръка към онези, които все пак биха се радвали да се измъкнат, обаче не бързат да приемат помощ. Да не би да ги е страх, че ще ги изям, като ги извадя?…
— Не ти вярвам, Сантов.
— Ох… Е как да вярваш с тоя си самоформатиран мозък. Ти даже като ме слушаш, си предубеден и дявол те знае какво всъщност ЧУВАШ…
— Не ти вярвам, че не си инат. Не ти вярвам, че си егоист. Не ти вярвам, че ще се откажеш, че ти е писнало. За другото… вече съм склонен да се съглася с теб. По принцип. Относно подробностите си имам собствено виждане. Какво, изненадан ли си?
Феноморфът се разсърди:
— Стига сме разтягали локуми, време е за работа!
9.
Административен център на федерална единица, регион Европа, Панфедерация
13 септември, година XXXI о. П., неделя
С помощта на илюзорна холокарта, породена от „интроцеребралния дисплей“, Атанас лесно намери Старите централни гробища — новият град на новата епоха нямаше нужда от подобни площи. Разполагаха се под нещо като мрежест купол, някак дискретно отделени от останалата урбанизирана част. Алеите на подстъпите към последното пристанище на мъртвите бяха пусти за разлика от другите оживели улици. Новият свят странеше от смъртта, правеше се, че вече е отживелица, а гробищата — тъжен спомен за едно неприятно минало, което по-добре да се загърби и забрави.
Но не всички навярно мислеха така, защото холографско табло на входа приканваше „всички граждани с позиция и мнение“ да посетят в Скайнет страницата на Обществения форум относно участта на гробищния парк. Атанас вече знаеше, че обществените форуми нямат ранга и тежестта на когнитариатите, а представляват инициатива на „будни граждани“. Фраза, която Лидия произнесе напълно естествено и без помен от ирония. Констатация на факт. „Будни“ очевидно за нея значеше „с позиция и мнение“.
Трябва да потърся в нета тълковен речник на неологизмите, стига някой да е съставил такъв — помисли си Атанас.
Разбира се, че се е намерил кой да свърши такава работа, че и я продължава, поддържа речника актуален — ентусиастите все пак оцеляваха. Може би един на хиляда, но има и такива чудаци, които вместо систематично да пробват нови начини за кефене (след като са си избачкали общественополезните три часа дневно), да се трудят като пчелички, като каторжници, като грешни дяволи, за да вършат нещо, което за тях е важно, полезно и необходимо. И хич не се интересуват дали някой поне ще им благодари за това.