Не всички мъже и жени имаха изваяни фигури и красиви лица. Имаше и нарочно грозни, култивирано уродливи, почитатели на естетиката на безобразното и отблъскващото. Някои купонджии се променяха пред очите на Атанас — докато танцуваха, докато се сношаваха, докато пиеха.
Някои от къркачите падаха. Дронове ги вдигаха и качваха на летящи платформи. Те изглеждаха зловещо — като натоварени с трупове. Вероятно медицинските нимпланти на купонясващите не се справяха. Или бяха настроени на по-бавно реагиране. Или не им се полагаше да реагират на платени удоволствия, за които потребителят е уведомен, че са вредни за здравето му. Нещо като назидание. Да не повтаряш. Няма да те оставят да умреш, но ще те накарат да страдаш, да повръщаш, да те боли глава… Все едно в миналото това е спирало някого.
Атанас се промъкваше през тълпата, хващайки от нея отделни епизоди — красавици и зверове, мускулести тарзани и амазонки, чудати нежни създания, които успяваха да се задържат за кратко във въздуха, пърхайки с пеперудени крилца, истински ангели в лапите на лигави твари, омерзителни разложени мъртъвци — (ох, дано е САМО холографски костюм, а не извратена телесна пластика!), — които правеха всичко, с което се занимаваха и останалите… Парад на суетата и разюздаността. Сякаш върлува чума и всички събрани тук хора бързат да се веселят до насита. Атанас се озърташе, втрещяваше се, понякога отместваше поглед, безсилен да понесе зрелището на някое прелестно създание, покрито с кошмарни козметични „рани“, често червясали… Постепенно притръпна. От време на време го дърпаха с предложения да се присъедини към едно или друго забавление, но най-често плъзваха презрителен поглед по нищо и никаквата му външност, макар че две или три девойки и един мъж изразиха възхищение от „небрежняшкия“ му „фейс“. Умори се да гледа отблизо тази лудница и понечи да се махне — и тогава установи, че не знае накъде да поеме, за да напусне оргията карнавал. Беше загубил посоката за излизане от тълпата. Най-лесно му се стори да тръгне натам, накъдето навалицата се разреждаше и не се виждаха музикални и танцувални платформи. Искаше час по-скоро да се раз-кара, ала още не бе видял как срутват старите сгради.
Накрая стигна до нов кордон, вътрешен. Зад него бе по-светло — естествена дневна светлина, докато карнавалът все едно се намираше под сянката на градоносен облак. Лъхаше топлина. Дроновете от този кордон бяха яркожълти и очертаваха с червени лазери забранена за преминаване ивица. Лазерните лъчи периодично се сплитаха в предупреждения: ДИЗАСЕМБЛЕРНА ЗОНА! ОПАСНО!
Атанас не повярва. Дизасемблерите не са нанити, няма да нападнат човек. Но пък ще им се наложи вероятно да спрат дейността си, ако се шматкат външни лица на площадката за разчистване… Спря пред рубинената светлинна ограда и се загледа.
Старите сгради се топяха — като мръсен восък. Над тях трепкаше мараня от горещ въздух. Милиардите милиарди дизасемблери отделяха много топлина. Вероятно част от наномашините бяха от типа с нанопружинен актюатор (досущ старинни според днешното време детски играчки), който се самонавива по принципа на ръчен часовник — от ударите, предизвиквани от брауновото движение на атоми и молекули. Така се постигаше отнемане на част от топлинната енергия на събратята им. Ала никой не може да излъже законите на термодинамиката в крайна сметка. Затова и захранваните от разсеяна топлина асемблери работейки, също разпръсваха топлина, така че температурата в активните зони на разграждане растеше. Атанас механично се зачуди защо не използват нанороботи със слънчево задвижване. Те би трябвало да функционират като малки хладилници. Вероятно има някакъв физически проблем с използването на този принцип.