Плъховете се биеха. Зяпачите стенеха. Едни ликуваха, други хапеха устни. Хвърчаха пръски кръв и фъндъци козина с кожа и месо. В раните се виждаха кости. Победените приличаха на смазани от валяк и смлени от градинска косачка. Една жена започна да повръща, но не спря да се взира жадно в две гадинки, които умираха, вкопчени в яростна схватка.
— Какво ще заложиш и на кой?
Атанас сепнато се обърна.
Сатир в карирани панталони държеше тефтер-панел и светлинна писалка. На врата му висяха няколко лазерни каишки, същите като тези, с които двамата уредници насилваха плъховете да се трепят за кефа на публиката.
— Казвай де!
Атанас не каза нищо. Ала не се стърпя — и обърса с опакото на ръката си хубав цигански шамар на сатира — уредник на гадното забавление.
Неколцина се обърнаха към тях, но повечето продължиха да следят схватката. Трима хукнаха към него със заплашителни лица и муцуни, свили ръце и лапи в юмруци.
Атанас се приготви да се защитава.
Не му се наложи. Конус синя светлина сгъсти сумрака наоколо, откроявайки трапа и зяпачите, втурналите се за разправа с Атанас уредници и самия него — глупчото, съжалил противните му иначе плъхове.
— НИКОЙ ДА НЕ МЪРДА! ПОЛИЦИЯ! ЗАДЪРЖАНИ СТЕ ЗА НАРУШАВАНЕ НА ЗАКОНА ЗА ПРАВАТА НА ЖИВОТНИТЕ! ВСЕКИ ОПИТ ЗА БЯГСТВО ЩЕ БЪДЕ ПРЕСЕЧЕН С ПРИНУДИТЕЛНА СТАЗА!
Само трима или четирима се втурнаха да бягат, но тупнаха вдървени след няколко крачки. Останалите вдигнаха ръце и ги сложиха на тила си. Единствено по две лица се четеше страх и неудобство. Повечето изразяваха досада. Физиономиите и муфите на уредниците обаче се напрегнаха. Явно не ги чакаше нещо много приятно.
Един полицейски смартмобил остана отгоре, а друг слезе, за да прибере арестуваните. Наред с дроновете-скарабеи имаше и петима живи полицаи.
За изненада на Атанас, никой не го докосна — нито дроновете, нито униформените хора. Той колебливо махна ръце от главата си. Към него се запъти старшият на патрула и Атанас се приготви да обяснява как се е озовал тук и че няма нищо общо с това безобразие. Полицаят спря на крачка разстояние и Атанас пак се учуди — човекът имаше съвсем обикновена фигура, дори с коремче. И лицето му не беше като на елински бог или фотомодел. Петдесетгодишен, с бяла коса и мрачен поглед.
— Не трябваше да му удряте плесницата, господине — рече той. — Тоя боклук ще може да ви отправи обвинение, но аз и момчетата ще ви бъдем свидетели, ако се стигне дотам… Като служител на закона не одобрявам самоволството ви, но от човешка гледна точка — браво! Къде да пратим клетката с оцелелите животинки?
— М-моля?
— Питам към кой от вашите центрове да пратим клетката с плъховете. Горките твари…
— Ами…
— Чакайте, не сте ли от някое дружество за защита на животните от произвол и насилие?
— Боя се, че не. Мога да обясня…
— Легитимирайте се! — сурово предложи полицаят.
— Ъ…
Ченгето присви очи.
— Вдигнете дясната си длан към мен, за да демонстрирате сътрудничество или ще ви арестувам с останалите отрепки!
Атанас се подчини.
Забеляза как очите на полицая се разфокусираха, сякаш гледаше през него. След секунда отново придобиха нормален израз, а лицето на униформения стана по-ведро.
— Така кажи, че си „възкресен“ бе, Атанасов… — изръмжа с облекчение полицаят. — Старшина Кукерски, сто и трети участък… — Обърна се и подвикна на другите униформени: — Приберете плъховете в централата! — Пак фиксира Атанас. — Свали си ръката, всичко е наред. От коя година си?
Атанас не бе сигурен за какво точно го питат, затова назова годината си на раждане.
— Не, имам предвид кога си починал.
Опа… След секунда съобрази каква е работата.
— Месеци преди Пробива.
— Мен ме тръшна инфаркт през две двайсет и шеста — сподели полицаят. — В съблекалнята на РПУ-то. Три седмици преди пенсията. И жената я предупредили веднага, та тя моментално се обадила в Центъра за криониране. Вярваше на щуротиите им… пък се оказа права. Още не й е дошъл редът за ревитализиране, в стаза-хранилището е. Сега даже не знам, питам се понякога и се чудя — дали да съм й благодарен, или да я нахокам, когато я съживят…
— Бил си ченге и преди?
— Ами да. И сега пак същото върша. Само че… виждаш какво става. Тебе кога те възкресиха?
— Преди… хм, онзи ден. Вчера.
— Съвсем пресен си значи. Ох… и как ти се струва?
— Не знам още. Засега се оглеждам.
— Потърси хора от твоето поколение, които държат на старите ценности — посъветва го старшина Кукерски. — Иначе ще откачиш, господине.