По този начин се получават неизхабяващи се инструменти и механизми, неовехтяващи сгради, дрехи, мебели…
Но когато се намираме в условия на КОНТРОЛИРУЕМО от страна на определена институция прилагане на нанотехниката в живота, тогава в практиката не се залага на саморепликиращи се нанощамове. Предпочетени са нанофабрики за ограничени асемблерни продукти. Ограничени чрез инструкциите си да извършват еднократно или многократно само едно определено действие, да осъществяват само една строго дефинирана функция. Макар че теоретично могат повече неща. Само че липсва интерфейс за препрограмирането им.
Описаният модел ЗАЛ беше експериментален, после се появиха и подобрени версии. Но крайното поколение ЗАЛи имаше жалки възможности заради ограничителите си. Защото една ЗАЛ може да се употреби и за получаване на директен достъп до управляващия код на смартуера, до осъществяване на пряко командване на собствените ти наноимпланти например… а държавата не иска да допусне това…
— Кажи ми сега, това справедливо ли е? — завърши лекцията си по познатия вече начин Сантов.
Подполковникът мълчеше.
— Хайде де — подкани го феноморфът.
— Какво искаш да ти кажа? Че пак съм принуден да се съглася с теб ли? Съгласен съм, радвай се!
— Кисел си нещо.
— Приближаваме базата. Иде ми да се напия.
— Какво чакаш тогава? Командвай асемблерите в мозъка си да ти синтезират малко спирт!
Изненадано мълчание.
— Дявол да го вземе! Не бях се сещал!… А… — Пауза на съмнение. — Не става.
— Опита ли?
— Не, не съм опитал. Първо мисля, после бъркам. Няма да стане, присадките ще го възприемат като интоксикация и ще откажат да го направят. Така че дори да имах толкова дълбок достъп до управлението на наноприсадките си…
— Предложих ти да ги модифицирам, за да имаш пълен достъп.
— Още не. Трябва да свикна. Много си припрян, Сантов!
13.
Природен парк, регион Европа, Панфедерация
14 септември, година XXXI о. П., понеделник
— Няма космодруми. Има Асансьори. Космолифтове. Ракетни системи или други подобни апарати практически липсват. Чете ли нещо за космолифтовете?
— Запознат съм с принципа. Кабел е вързан към астероид за противотежест, който е на стационарна орбита, на хиляди километри над повърхността…
— Трийсет и пет хиляди.
— Да. Той виси над едно и също място на Земята, синхронизиран е с въртенето на планетата. А по кабела се движат кабини с хора и товари. Извън атмосферата има междинни станции, оттам вече може да се хване совалка.
— Самата противотежест е станция, бивш астероид, преработен от асемблерите. Кабелите обикновено са три, всеки се състои от дванайсет въжета със свръхздрава структура и асемблери за вътрешна поддръжка. Кабелите на земята са прикрепени на десет километра един от друг, а на главната станция — на един километър. Един кабел за качване — друг за слизане, един за извънредни кабини. Пет междинни платформи със совалки, тип „орбита-орбита“ и космически кораби. Само че совалките и корабите не извършват полети с хора. Решено е пилотируемите програми да се отложат за по-благоприятни времена… Предполагам, че разбираш защо.
— Защото Панфедерацията ще остане без хора. А практически няма как да държат в подчинение космическите градове. Там от немай-къде е наложително да се дадат за свободен достъп все по-универсални модели наноимпланти и приложения.
— Правилно. Поради същата причина е отложено заселването на световния океан. Парадоксално от всички страни, въпреки конкуренцията. Забавно, нали?
— Кошмарно. Диктатура на страха от свободата.
— Да разбирам ли, че искаш да отидеш в космоса?
— Засега само питам…
— Искаш ли да видиш наземната станция на близкия лифт?
— Ами… добре.
— Нямах предвид да ти я показвам на холовизор. Да отидем дотам със смартмобил. Ще отнеме час — час и нещо.
Атанас се замисли.