— Не. Мързи ме. Пък и нали каза, че следобед имаш работа… Трябва ли наистина да ходиш… „лично“?
— Освен кантората с Филип имам собствена консултантска приемна, и то именно за „лични“ срещи. — Тя не каза „посредством андроида“ и Атанас й беше благодарен за деликатността. Стана му ясно, че има хора, които искат съвет от изкинт не по Скайнет, нито по друг начин, освен традиционна среща, очи в очи.
— За какво те питат? Правни консултации?
— Не, юридическите въпроси са за кантората. Обикновено се интересуват за научни изследвания, културни проекти, аматьорите имат нужда от насърчаване и начална схема на действие. Могат да вземат материали от инфотеките, но се чувстват малко неуверени. Само че понякога искат от мен невъзможни неща, тоест да вземам страна в някакви морални дилеми.
— Пъдиш ли ги?
— Не, тези хора имат нужда от помощ. Препращам ги към психолози или просто ги оставям да си излеят мъката и объркването. Обяснявам, че не е редно да се меся и да давам оценки в тази чисто човешка сфера…
— Защо да не е редно!
— Защото съм твърде аналитична. Не съм в състояние да взема присърце болежките им. За целта трябва да обичам дадения човек. А не става да обичаш всички толкова интимно.
Атанас отвори уста и я затвори. Тя се засмя. Целуна го и се измъкна като коте от прегръдката му. Наметна си тънката басмена рокля с копчета от горе до долу, която синтезира отделно от основното си облекло, за да стои в долапа-гардероб на Атанасовата къща и която да облича, когато е при него.
— Щом не искаш да видиш космолифта на живо, нито ти се синтезира екран за стереовизия, нито искаш да ти холопрожектирам, ела поне го виж отдалеч!
И го издърпа за ръката от леглото.
— Нима се вижда оттук?!
— Я си размърдай мозъка. Разбира се! Не свързваш ли цифрите за размерите на това съоръжение с действителността? Тъкмо сега е достатъчно ясно, за да го различиш, миналите дни имаше облаци…
Лидия го замъкна, смеейки се, към малкото бапконче на другата спалня, която Атанас не обичаше да използва. Когато натисна дръжката на нестандартно тясната врата, той очакваше да чуе скърцане, но пантите се завъртяха безшумно. Ами да, къщата е реставрирана от асемблери…
На това балконче се излизаше само евентуално да се оберат дюлите от горните клони на кривото и старо дърво зад къщата. И сега имаше какво да се бере след около седмица или две. Листа и плодове напираха към стената и оставяха съвсем малко място на и без това тясната издатина, оградена с парапет от винкел и дъски — точно колкото да застанат двама души и да се целунат.
— Наско, съгласна съм, че тук е много романтично, но погледни на север, ако обичаш.
Атанас плъзна взор покрай стената и ръба на стряхата. След кратко вглеждане различи нещо като тънка сребриста паяжинка, опъната сякаш към зенита. По дължината й му се стори, че вижда по-ярки точки. В един момент тя прекъсваше, но окото оставаше с убеждението, че я има и упоритостта му се възнаграждаваше със съзиране на бледа звезда… по-скоро миниатюрна луничка — на самия връх на паяжинката.
— Уха!… Бях го видял и преди, но го помислих за инверсионна следа на самолет…
— Нощем се вижда по-добре. Очертан е с лазери и е опасан със сигнални прожектори.
— А защо не съм го забелязвал досега?
— Терасата ти не гледа към него.
Атанас се любуваше.
— Къде е закотвен всъщност?
— Карпатите. Наземната станция е на две хиляди метра надморска височина, върху стабилен терен, с мощни противоземетръсни основи. Регион Европа разполага общо със седем Асансьора. Използват ги само за поддръжка на сателитната комуникационно-наблюдателна мрежа.
Върнаха се обратно в къщата и в коридорчето Лидия се отдръпна от Атанас.
— Намери си занимавка сега! — рече хем строго, хем закачливо.
— Ами ти?
— Аз трябва да се погрижа да не гладуваш!
Той я изпрати с поглед и се зачуди какво би могъл наистина да ПРАВИ. А после му хрумна какво…
За първото си влизане в Скайнет Атанас реши да се довери на стандартния интерфейс, после щеше да го персонализира колкото си поиска.
Оказа се неподготвен да посрещне изживяването и дълго време остана бездеен онлайн, просто озъртайки се във виртуалната реалност на графичния стандартен облик на програмата навигатор.
Намираше се все едно в космоса или по-скоро в обема на безкраен океан с прозрачна вода. В нея плуваха подредени в подобие на идеална атомна кристална решетка стотици, хиляди, милиони, БЕЗБРОЙ многостени — кубове, тетраедри, октаедри, додекаедри, икосаедри и разни други, съставени от повече от един вид многоъгълници. Всяка тяхна стена бе като екран на телевизор. В пространството между многостените се плъзваха с невероятна скорост или лениво дрейфуваха незнайни по-дребни обекти, почти невидими, сливащи се с… фона? Средата? Ефира?