Атанас се рееше в този безкрай, стъпил върху бледооранжев триъгълник, от ръбовете на който дискретно се подаваха пипалца от букви — думи и изречения, пак се прибираха, изчакваха го да се окопити.
Атанас полека-лека се справи с изненадата. Илюзията бе съвършена. Чуваше тихичко мърморене откъм всеки многостен, от всяка негова страна. Усещаше се безтегловен, но някак си стоящ, без да е залепнал върху триъгълника. В същото време, с минимално усилие на волята, можеше да почувства тялото си, реалната си плът. Знаеше, че седи на шезлонг на терасата си, че е със затворени очи, че Лидия е на долния етаж и се забавлява да ГОТВИ на печката някаква манджа, но каква — не е казала, иска да е изненада.
И заедно с това умът му бе другаде. В Скайнет.
Най-сетне обърна внимание на ресничките-опции. Търсачки, Поща, Бележник, Трезор за съхраняване на интересуваща го информация, в него — отделни клетки за различни категории данни. Дотук — нищо непознато спрямо стария интернет. Аха, ето я разликата — двойник. Виртуален програмен робот, когото пускаш да лови интересуващи те теми. Засега Атанас не можеше да оцени степените на програмиране на двойника и докъде може да разчита на него въпреки описанията на функциите му. Комай нямаше проблем да го кара да върши повечето неща, които би вършил сам — включително участие в различни форуми и клубове. Интересно. Само не е ясно каква е ползата някой друг вместо мен, пък бил той и мой ДВОЙНИК, да чете, пише и отговаря на постинги… Така, нещо друго?…
Лична страница. Само трябва да я попълни, въпреки че не е задължително. Архив. Хм, за какво е той, след като има Трезор? Аха, за служебна информация — лична сметка в уникредити; частичен ДНК-спектър (пълната карта е лична и неприкосновена тайна); възрастов статус; списък живи потомци и близки роднини — (Празен. Празен, по дяволите… какъв друг да е?); — списък претърпени сериозни нанотрансформации (записана е трийсет и две годишната стаза); списък използвани нимпланти…
„Не са вписали прототипа, даден ми от Сантов. Аз съм човек с етикетче «Строго секретно». Или не? Забравена тайна папка, която по недоглеждане не е била разсекретена, но е изхвърчала вън от хранилището за класифицирана информация. Просто не са й махнали печатите, та част от миналото не фигурира никъде, само в паметта ми…“
Добре, а какво има още в Архива? Актуализираща се информация за закони и правила, тоест какви са задълженията му като гражданин. Ето ги и правата. А ето и нещо друго, филтрирано копие от неговото собствено полицейско досие — (Виж ги ти!), — почти празно, една-единствена бележка: доклад от 103-и градски участък на службата за обществен ред и безопасност. Без подробности — само факт, че е споменат в полицейски доклад. Бележката е оцветена в синьо. Според легендата на цветните означения, фиксираната от полицията негова проява е по-скоро положителна, отколкото отрицателна.
Хм. Нима това трябва да се казва точно „Архив“?…
Над върха на триъгълника, който винаги следва погледа на виртуалния Атанас, завъртайки се неусетно под нозете му, изниква голяма бяла чуденка, възклицателен знак. Всъщност — реплика, оформена да образува чуденката: търсят те.
И чуденката вибрира с гласа на Лидия:
— Наско, готово е! Долу ли ще слезеш, или да сервирам горе?
— Ами… горе.
— Тогава ела да ми помогнеш!
Атанас с въздишка се изключи от Скайнет. Беше вълнуващо това усещане за простор и безкрай… Момент! Върна се обратно във виртуалността — колкото да заръча на двойника да потърси информация за последните космически полети, контакти с живеещи в космоса, процедура за емиграция от Земята… и каквото се сетиш сам, двойник.
После се изключи окончателно и тръгна към вратата, за да слезе по стълбите на долния етаж, мъчейки се да определи по миризмата какво толкова е сготвила Лидия.
— Беше страшно вкусно… да не говорим за десерта.
— Наско, ти си пещерен човек, миличък. Аз не съм десерт. Нито основно ястие дори. Аз съм без конкуренция! Нали?
— И още как!
— Трябва да тръгвам. Чакат ме посетители в приемната. Ще закъснея със седем до дванайсет минути — за първи път през живота си!
— Всякога има първи път.
— Не ставай лаком. Тръгвам. Ако това те утешава — и аз нямам желание да те оставя. Бъди добро момче!
— Хмък. Късно ми е да ставам добро момче. А и не съм бил от „лошите момчета“, дето сваляха по-ярките мадами…
— Ярките мадами са били глупави по обясними причини — липса на опит. А по същество… никога не е късно! — Лидия разкърши рамене, вече скрити под официалния й костюм. Беше програмирала по-различни цветове: сиви за сакото и полата, люлякова блуза и шарено-пастелно шалче. — Така как ти изглеждам?