Замръзна. Какво е това? Съвпадение? Хм. Двойникът е ровил из инфобанки, може някой да го е проследил. Но какво всъщност предлага този Някой? Плямпане и тюхкане? Подписка против законите за временно ограничаване на космическите разходки и заселване на необятните му пространства? Или…
Или е полицейска провокация.
Да бе. Прекалявам с конспирациите, а?…
Нерешително прехапа устни.
Писмото пред него започна да се разпада на изчезващи парчета. Остана само линкът, но невидимата ръжда загриза и него.
Охо! Това пък наистина КАКВО Е? Авторът на бележката го е страх, та затова унищожава посланието си? Или е трик за привличане на вниманието, за разпалване на любопитството?
Линкът изтъняваше, но още можеше да се прочете. Не приличаше на някогашните интернет-адреси…
Атанас го „сграбчи“ с виртуалната си ръка (неотличима наглед от истинската и запазила чувствителността си — линкът бе прохладен и грапав като нерендосан дървен брус) — в следващия миг…
Не той полетя, а обемната решетка информационни обекти се лашна и потече покрай него, стъпилия здраво върху триъгълника на навигатора си. Последваха няколко изкълчващи окото остри виража, притъмняване, внезапно сияние, решетката пак се движеше, Атанас успя да се отърси от опасението, че ще го смаже. И после — пук! — редом цъфна куб с тъмносиви стени, матово отразяващ светлината от близките сайтове и инфотеки. Кубът се завъртя и се обърна към виртуалния Атанас с малката си вратичка, подобна на люк в морски кораб или подводница. Става и за космически кораб, стига на него да има изкуствена гравитация…
Вратичката се отвори, но вътре не се виждаше нищо, освен мъгла.
Добре де, за какво се вкопчих в тоя линк, ако няма да влизам?
Вратата се затвори след него, а мъглата се попи в стените. Помещението бе малко, пластмасово на вид. Кръгла масичка в средата и два стола — като в евтините бистра. Две бутилки на масата — „Старопраменско пиво“ и „Кока-кола“.
След съвсем кратко стъписване Атанас реши, че персоналната чат-стая не генерира всички детайли от интериора, очевидно се намесва и неговият навигатор, който, свързан с мозъка, е уведомен по дефиниция, че в момента истинският Атанас пие същата бира. Вероятно стаята отправя покани към навигатора да създаде на собственика си уют. И той го прави, без да губи бдителност — индикаторите за информационна защита на платформата одеве светеха в най-висока степен на готовност. Като искрици над виртуалните рамене, те го последваха и в стаята.
Дотук добре. А къде е човекът, пратил поканата за виртуална среща?
— Момент, моля… събеседникът ви пристига… зарежда се в киберпространството… след една минута.
Гласът идваше откъм бутилката кола.
Атанас сви рамене и седна. Така и така седеше в реалността, защо да стърчи тук? По неведом начин бирата се озова в ръката му, без да е посягал към нея — ами да, правилно… Отпи и почувства, че у дома, на пейката, прави същото. Само че вкусът и ароматът на пивото се различаваше от виртуалните миризми.
А не би трябвало, след като връзката е директно церебрална — помисли си Атанас. — Навярно е направено нарочно така. В стандартния интерфейс, който ползвам.
Непознатият подател на поканата цъфна на стола отсреща от раз.
Атанас го огледа с любопитство и след кратко колебание разпозна в образа пред себе си известен някога артист, в момента гримиран като мафиот или шпионин — шапката над очите, шлиферът, черни кожени ръкавици… май все пак е мафиот — на ревера има червена роза.
— Интересува ли те наистина възможността да се заселиш в космоса? — без предисловия започна собственикът на чат-стаята.
— Кой си ти? — Атанас нямаше намерение да играе чуждо хоро. Държеше поне да се споразумеят за компромисен ритъм.
— Как кой? Нанодилър, разбира се!!!
Трите удивителни направо излетяха от устата на събеседника заедно с репликата и запърхаха наоколо като мухи.
— Името имах предвид. Аз се казвам А…
— Стой! Не ща да го знам! Ако се споразумеем и задвижим сделката, но после ме хванат, не искам да те издавам! Разбираш, че и аз не бих желал да ме издадеш…
— Кой ще те хваща?
— Виртуалните ченгета, как кой? Чакай, да не си ми пратил свой минимизиран двойник?
— Не. Отскоро съм… тук. Не съм се запознал с обстановката.
— А… Емигрант. Отскоро в Панфедерацията. Или отскоро… не, не, мълчи. Колкото по-малко лична информация разменим, толкова по-сигурни ще се чувстваме. Не биваше да ми казваш и това одеве. Могат да те проследят.
— Да, ама как тогава да ти съобщя, че някои елементарни неща не ги знам?
— Прав си. Повишен риск обаче. И не само за теб, но и за мен. Затова после ще платиш малко отгоре.