— Ами… добре. Какви спомени те интересуват?
— Не мен. Други клиенти се интересуват. Клиенти, от които се снабдявам с важни неща. Без тях не мога физически да осъществя модифициране на смартуера. Така че, съобразявам се с вкусове, които не одобрявам, но не обсъждам и не осъждам. Постарай се да не реагираш емоционално и ти.
— Добре.
— Участвал ли си във военни действия, придружени с насилие, убийства?
— Не. Освен… не, не.
— Да си попадал в катастрофа с транспорт, да си бил свидетел на природни бедствия?
— Лично — не.
— А да си… извършвал ти някакви такива лоши неща? Разбираш вече какво се търси, нали? Спомени за изчанчен секс, видяна чужда смърт…
— Не.
— Нищо травматизиращо?
Атанас помълча. Призна кухо:
— Детето ми умря. Преди много време.
— Съболезнования. Може да свърши работа. Имам какви ли не извратени потребители на чуждо нещастие.
— Не! Не. Това… няма да го споделям. Няма да го продавам. Нека си остане ДНК-то.
Ален Делон въздъхна, този път доста по-естествено. И неочаквано „прескочи“. Тоест за миг стана черно-бял и смени позата си със скок, без последователни междинни движения. Стана толкова светкавично, че Атанас реши, че му се е привидяло. Разликите между предишната и сегашната поза на маската бяха съвсем дребни. Нанодилърът каза:
— Твоя воля. Помисли обаче. Нека все пак направим още една виртуална среща, става ли?
— Излишно е.
— Абе не е излишно, защото току-що научих, че е станала беля с един от моите помощници.
— О… съжалявам.
— Аз повече. Но вече нищо не мога да направя. Ще ти се обадя пак. Тогава ще ти кажа как да предадеш пробата. И ако си променил мнението си за заплащането — ще се разберем. Хайде, тръгвай си.
Вратата вече се отваряше, в рамките на касата трепкаше мъгла от екранни телевизионни смущения.
— Само един въпрос на довиждане — помоли Атанас.
— Да изисква кратък отговор.
— Заплащането не ти е най-важното, нали? Или съм те надценил?
— Съвсем малко. Все с нещо трябва да възмездявам прясно оборудване и нанополигони. Ако не ми се налагаше, щях да разбивам смартуер и да го давам на хората без нищо в замяна. Въпросът е принципен. Така се боря с държавата, която няма вече никакви реални основания да съществува като съвкупност от институции. Дори като идея. Защото идеята на държавата е да потиска. Полезните неща тя върши от немай-къде. Пазенето на хората от вътрешни и външни врагове — местни престъпници или чужда армия, това е страничен ефект, не основна цел. Само че, господине приятелю, аз съм достатъчно умен, за да НЕ СПРА да искам заплащане за услугите си. Хората, дори повечето от най-добрите човеци, инстинктивно не ценят онова, което им идва даром. Тъжно, но е факт. Затова и ти, колкото и готин да ми се виждаш, ще си платиш като поп. Пък аз няма да те подведа, доколкото зависи от мен. Хайде, до скоро.
— Чакай, а какво е…
Закъсня — Ален Делон беше изчезнал. Но над стола му, на нивото на главата, висеше шапката му на мафиот или таен агент.
14.
Административен център на федерална единица, регион Европа, Панфедерация
15 септември, година XXXI о. П., вторник
Приемната на Лидия изглеждаше приятно. Разположена в един от определените като делови квартали на града — (Атанас не се решаваше да го нарича дори наум със старото му название), — в иглен бионичен небостъргач, проектиран в стила на барселонеца Гауди. Представляваше неправилно заоблено помещение с формата на бъбрек, куполести тавани и грамадни панорамни прозорци, гледката към които предизвикваше лек световъртеж — този етаж на сградата бе на около километър височина, а небостъргачът стърчеше още стотина метра нагоре. Атанас предпочете да използва асансьор, вместо да кацне на тесния балкон със смартмобила. В разделената от мебелите приемна се оформяха три къта — чакалня, мястото за беседи и нещо като сервизен бокс.
Лидия го посрещна с радостна усмивка на прага, целуна го и го поведе към сепарето за срещи, подредено като хармонична кръстоска между офис и домашна гостна. Седнаха плътно един до друг. Адвокатката бе с къса мека пола от сив плат и тънка бухнала блуза с цвят на есенни листа. Бе прибрала косата си в кок на тила и изглеждаше различна. Беше боса, обувки с умерено висок ток се търкаляха изхлузени небрежно на границата със сервизната зона, където свършваше пухкав жълтеникаво-бял килим.