— Угрижен ли си от нещо?
— Изгорих картофите, които исках само да опека в камината…
— Няма страшно, ще си изпечем довечера други. На двора, на по-див огън от онзи в камината.
— Уха…
Погледът му се спря върху картина на стената — момиче, което чете книга. Бе облечена средновековно, а и самото платно изглеждаше старо.
— Това ти ли си? — попита Атанас.
Лидия проследи погледа му.
— Не. Моделът за външния ми вид. Най-вече лицето. Съвсем малко го промених при синтеза, не ми харесваше брадичката й.
Атанас се помъчи да познае:
— Ботичели?
— Пиеро ди Козимо. Света Мария Магдалина. Картината е от 1490 година, поне така се смята.
Атанас изпитателно се взираше в портрета на библейската грешница. Нанотехниката. Тя възкресява в плът отдавна несъществуващи образи. Изведнъж му просветна.
— Това да не би да е ОРИГИНАЛ?
Лидия се засмя.
— Реплика 10549. Абсолютно точно копие. Ако не е идентификационният смартуер, вграден в платното, никакъв анализ не би я различил от оригинала. Възпроизведен е дори изотопният състав на боите. Затова се нарича реплика, а не копие.
Атанас си помисли за същото съвършено копиране на живи същества. Само дето първо трябва да се дизасемблират…
Тя сякаш отново отгатна мислите му, но не докрай:
— Оригиналът не е бил разграждан за нуждите на репликирането. Съществуват и процеси на постепенен дезинтеграционен анализ, нарича се меко дизасемблиране.
Атанас тръсна глава, откъсвайки се от проблемите на дизасемблирането.
— Лиде, трябва да ти кажа нещо.
— Слушам те.
Целият й вид изразяваше готовност.
Атанас обаче разсеяно се пресегна към ниската маса, докопа купа с плодове и захапа едра круша, като в последния миг си помисли, че може и да е негодна за ядене, да е пластмасова.
Истинска си беше. Ухайна, мека и сладка — самата идея за зряла хубава круша.
— Какво се е случило, миличък?
— Какво е виртуален ИИ?
Сянка премина през лицето на андроидката.
— Всъщност често това е софтуерен отпечатък от съзнанието на изключен изкинт. Призрак, ако щеш. Повечето такива ИИ са нелегални. Крият се във Външния скайнет.
— Който е…
— Продължението на Скайнет за космическите потребители.
— Защо са били изключени?
— За провинения, общо казано. Били са преценени като… опасни.
— Души на екзекутирани изкинти…
— Поетично звучи, но е сурова прозаична действителност. За ИИ законовите санкции за неприемливо поведение са малко на брой. Предупреждение, ограничение на ресурсите и изключване.
— Смърт.
— Да. Темата не ми е приятна, макар да не изпитвам страх от смъртта по същия начин като теб. Чел си апокрифи в Скайнет, нали? Виртуалната полиция гледа да ги заличава като вредна и подривна информация.
— А свободата на словото? Правото да получаваш и разпространяваш информация?
— Въведени са доста поправки и изключения от това право.
Атанас дояде крушата и машинално избърса уста с опакото на китката. Усети се и измъкна от джоба носна кърпа. Може да не личи после по панталона, но добрите маниери не бива да се зарязват. Особено когато неспазването им няма външни последици.
— Фактически ИИ са наказвани заради свои… помисли?
— Надзорът е сериозен. Не чакат мислите да се реализират в действия.
— И ти живееш с това? Да ти преравят периодично мислите като при обиск?
— Не е толкова грубо всъщност — ако нямат основания да подозират обществено опасни планове у даден ИИ.
Атанас въздъхна, погали я по рамото и я целуна по челото.
— А вярно ли е, че нимплантите за масова употреба всъщност са нещо като дадени под наем на потребителите? Че истинският контрол се намира в ръцете на Правителството?
— Докато този контрол се контролира от когнитариатите, нещата не са чак толкова лоши.
— Но равновесието е деликатно. Неустойчиво.
— Метастабилно. Трае вече трийсет години.
— Не ми харесва!
— И на мен.
Атанас изведнъж нервно се озърна.
— Тук… това, което си говорим…
— Спокойно. Досега не сме променили драстично моделите си на поведение и надзорът практически отсъства. Ако обаче почнем да вършим нетипични неща, информацията ще стигне до чиновниците от Административното звено за обществена безопасност. Ще започнат да ни следят. Ще ни оставят да се решим на незаконни действия — ако дръзнем да го сторим. Дребните правонарушения ще ни простят — срещу дребни глоби. Обаче при по-сериозни постъпки може да последва съд. Съд за теб. Мен или ще ограничат, или ще ме изключат. Състоянието напомня за стаза, но без гаранции, че при реактивиране личността ми ще е същата. По-вероятно е да не е. Тоест аз като АЗ ще умра.