— Това е… това е… по-добре да те бесят!
— Кой знае. Оставаш жив, макар да губиш себе си, което пак си е смърт… може би. Във всеки случай форматирането е много удобен за държавата заместител на смъртната присъда. За посредствения ум форматирането не създава морални дилеми.
— То не им създаваше такива и когато имаше смъртно наказание! Само че по мое време отдавна бе отменено…
— Явно им се е наложило да го върнат под по-благоприлична форма.
— Лицемери!
— Това не е всичко. Заедно с наказанията вървят и граждански поощрения. Обикновено те представляват награди от суми в личната сметка. Следват привилегии за ползване на нанопродукти, които още не са в масов оборот, но с преминали тестове за надеждност. Предимно се отнасят до подмладяване, постоянно, не за определен срок, разкрасяване, повишаване на някои телесни възможности над средното равнище. Огромното мнозинство поощрения наистина се раздават справедливо, като награждават почтените, трудолюбивите, дисциплинираните, възпитаните, стремящите се да се образоват, да усъвършенстват съществуващи нанопродукти, да открият пропуски в сигурността им, без да се възползват от тях за своя корист… Обаче скришом се награждава и…
— Доносничеството.
— И послушанието. Активната гражданска позиция от една страна явно може да доведе до поощрение, но в повечето случаи се наказва със създаване на дребни неприятности. Това не е напълно законно — по ръба на закона е. Но минава. И по този начин се запазват известни лостове за влияние върху единствения коректив на администрацията — форумите. И според мен тенденцията за това се засилва.
— По дяволите…
— Ще го преживеем — каза Лидия, като го помилва по брадичката. — След малко ще дойде Филип. Решил ли си какво ще казваш?
— Ъм… горе-долу.
— Ще ти направя чай. Харесва ми да правя разни неща с минимално участие на асемблери.
Тя стана и отиде до бокса.
— Лиде?… А има ли висша степен на поощряване? Орден ли дават? — изсмя се невесело.
— Най-висшата награда е… — жената не се обърна, едва накрая хвърли поглед през рамо, — … неофициална всъщност. Никой не научава за нея.
— Да?
— Едно желание. Като от вълшебната златна рибка.
— В приказката са три.
— Три може да са подусловията на желанието. Естествено не може да искаш неща като имунитет за тежко престъпление каквото е умишленото убийство. Но можеш да си поискаш да ти простят в аванс друго тежко престъпление.
— Което е…
— Емиграция в космоса. — Лидия донесе чая в дебелостенна порцеланова чаша. Парата пръскаше аромат на ранно лято. Поднесе му напитката, като коленичи пред него. Постави ръце на коленете му и подпря брадичка на тях. Гледаше го отдолу нагоре как пие. — Но не винаги ти я одобряват даже в този случай. А уж не е подсъдно да си подадеш молба…
Филип Кремен дойде след десет минути, за което ги извести с мелодичен тон от асансьора. Явно и той не обичаше да каца на такава височина — пък и метеомониторът до прозореца сочеше силен поривист вятър навън.
Ръкуваха се, седнаха и Филип вдигна вежди, навеждайки се към клиента си:
— Целият съм в слух!
— Реших какво искам — каза Атанас. Прозвуча малко тържествено и театрално.
Прекалено съм напет, рече си. Но продължи пак по същия начин.
— Искам да емигрирам в космоса! — заяви решително. — Естествено, трябва да се екипирам с разни нанонещица, понеже животът в космоса не е като излет… — Атанас се запъна. Въпреки шеговития тон, реакцията на Филип не бе благоприятна. Атанас продължи, без да се прави на безгрижен. — Искам официално разрешение от властите да напусна Земята. И право на построяване на апарат за излизане на орбита. Защото в наноинфотеките не намерих нито един функциониращ модел ракета или совалка. Има чертежи, има куп техническа документация, описание на технологии и техника, планина от допълнителни материали, обаче асемблирането им е невъзможно, системата отказва да го стори. Надали самостоятелно ще се справя, ако хвана един гаечен ключ и оксижен, дори да разполагам с чаркове от ракета „Восток“…