Атанас въздъхна. Младият мъж наистина продължаваше да му е симпатичен.
— Лиде… — поде той, но тя рязко и повелително вдигна ръка.
— Филип, грешиш, че ще се оставя като „жертва“. Аз ще тръгна с Атанас.
— М-моля? Как така… с Атанас…
— От четиринайсет часа насам аз съм автономен изкинт, колега. Протоколите ще потвърдят при разследване, че не съм осъществявала никаква телеметрия с матерния разум на Федерален ИИ номер девет. Следователно, той не е отговорен за моите решения и действия като дъщерен разум-репликант.
Филип я гледаше смаян, а после се хвана за главата.
— Леле, Лида, трябва да те докладвам, та аз съм специалист от правната система, клел съм се, както и ти… Не мога да си затворя очите пред подготовка на умишлено тежко престъпление…
— Законът грешно го е определил като тежко.
— И какво от това?! — кресна Филип. — Дура леке сед леке! Стар римски принцип! Плюя си на съвестта и професионалната чест, като смятам, че съм над закона!
— Ти наистина си над. Всеки е над. Не хората съществуват заради законите. Законите трябва да служат на хората. Не да ги заробват.
— Но има си процедура!… — дланите с разперени пръсти на Филип литнаха настрани, той сякаш искаше да се устреми в небето като птица. Или бе готов да го разпънат на кръст. — Лошите закони се променят! А нарушаването на правилата ще доведе и до злоупотреба с властта. Представяш ли си възможностите, които дават нанотехнологиите в сферата на масовата манипулация, следенето, разпита, директния контрол… да не говорим за лекотата, с която може да се извърши ликвидиране на неудобни хора, чак и геноцид!
— Заплахата от подобни злоупотреби не е ли елиминирана от Активните щитове, които не дават никому предимство в агресията?
— Има различни видове агресия, които не се разпознават от щитовете…
— Точно така. И администрацията, а всъщност онези, които стоят зад нея, ВЕЧЕ злоупотребяват. Защото в рамките на унифицирано общество това е лесно, средата е предвидима, дефинирана, послушна, оглупяла, замаяна от пропагандата. Нанотехниката се използва не само като машини на изобилието и здравето, но и като машини на властта. Не си мисли, че ако гражданите спазват правилата, държавата ще им се отблагодари и няма да надвишава правата си.
— Общественият договор… — хвана се за сламката Филип.
— … е мираж — безжалостно го прекъсна Лидия. — Никога не е имало такъв. Държавата, тоест бюрокрацията, винаги е преследвала свои си цели, а хората са й служели като средство за постигането им. И преследвани не са били някакви високи идеи, а елементарни потребности — охолство и гаранции, че властта няма да се изплъзне.
— Преувеличаваш… — смути се младият мъж.
— Нима? Може би. Но не много.
— Добре, добре — припряно рече адвокатът. — Но нека вместо да правим бунтове и да трошим устоите, да обмислим една атака срещу закона против емиграцията в космическото пространство. Ще свикаме обществен форум, ще привлечем местния когнитариат…
— От двайсет и осем години форуми и когнитариати дъвчат този закон. И си чупят зъбите. Сам знаеш защо. Защото сивите, посредствени хорица на референдум гласуват против промяната му. Не ставай наивен, колега!
Филип пак се хвана за главата. Започна леко да се люлее. Отначало настрани, после напред-назад.
— Вие сте луди — заяви глухо. Свали ръце и постави китки на коленете си. Те потрепваха. — Атанасе, голяма работа си, щом си накарал един ИИ да постъпи толкова… шантаво. Освен ако… — адвокатът се намръщи, стисна устни за миг. — Добре. Правете каквото сте намислили. Аз обаче трябва да уведомя полицията. Ще го направя точно след едно денонощие. Майчице, ще ми отнемат адвокатските права за цял век… ще ми лепнат години задължителен обществен труд по пет часа седмично без почивни дни… съсипвате ме, хора…
— Благодаря, Филип. Знаех, че мога да разчитам на теб, ако се наложи.
— Не ми благодари! — ядоса се адвокатът. Очите му се бяха насълзили и той се помъчи да се възползва от гнева, за да не заплаче. — Може би те лъжа! Може би ме е страх от теб! Ти си сто процента смарт, колежке! Можеш да се движиш със свръхзвукова скорост, без да се разпаднеш! Можеш да ми отсечеш куфалницата с нокътя си и да ме надробиш на попара така, че никога да не ме възстановят! Може би заради това се съгласявам да замълча!
— Не е заради това. Ти си добро момче.
Филип рязко се изправи.
— Успех — сухо каза той и понечи да напусне, но Атанас го хвана за раменете.