Изразът на лицето ми в този момент обтегна устните върху разредените му зъби.
— Моля те, моля те, Джейк. Молба на смъртник.
Бях сигурен, че се е побъркал, но също бях сигурен, че не е излъгал за болестта си. Очите му изглежда бяха хлътнали още по-дълбоко за краткото време, докато разговаряхме. Той явно беше изтощен. Двадесетината крачки от масата в единия край на закусвалнята до килера в другия му бяха достатъчни да почне да залита. А също и кървавата кърпа. Да не забравяме кървавата кърпа.
Освен това, понякога е по-лесно да не се противиш, не мислите ли? На сбирките, които бившата ми жена посещава, обичат да казват: „Не се дърпай, остави Бог да те води“. Аз пък реших, че в този случай, вместо да се дърпам, ще оставя Ал да ме води. Поне до определен момент. Пък и какво толкова, навивах се сам, тия дни те претръскват доста по-сериозно, когато се качваш на самолет. Той поне не очаква да си смъкна обувките. Откопчах телефона от калъфа на колана си и го сложих върху кашон с консерви риба тон. Добавих портфейла, малък сноп банкноти, към долар и петдесет в монети и ключодържателя.
— Задръж си ключовете, те не са важни.
За мен бяха важни, но нищо не казах.
Ал бръкна в джоба си, извади своя пачка банкноти, доста по-дебела от моята, и ми я подаде.
— Ето ти малко луди пари, в случай, че решиш да си купиш сувенир или нещо. Хайде, вземи ги.
— А защо да не използвам собствените си пари? — по мое мнение звучах съвсем разумно, сякаш в този побъркан разговор нямаше нищо нередно.
— Остави това засега — отвърна той. — Самото преживяване ще отговори на повечето ти въпроси по-добре, отколкото аз бих могъл, дори да бях в отлично здраве, а, както виждаш, никога не съм бил по-далеч от отличното здраве. Вземи парите.
Взех ги и ги разгледах. Най-отгоре имаше банкноти по един долар и те изглеждаха наред. После следваше банкнота от пет долара и тя хем беше наред, хем не беше. Над снимката на Линкълн пишеше Сребърен сертификат, а в ляво от него имаше голяма синя петица. Вдигнах банкнотата срещу светлината.
— Не си познал, не е фалшива — Ал изглежда се забавляваше.
Може и да не беше фалшификат — изглеждаше съвсем автентична — обаче нямаше холограмен знак.
— Ако е истинска, значи е доста стара — казах накрая.
— Просто ги прибери в джоба си, Джейк.
Послушах го.
— Случайно да носиш джобен калкулатор или нещо друго електронно?
— Не.
— Тогава си готов. Обърни се с лице към дъното на килера — но преди да успея да изпълня нареждането му, той се плесна по челото и извика: — Ама къде ми е главата? Забравих за Човека с жълтата карта.
— Кой? Какво?
— Човекът с жълтата карта. Аз така му викам, не му знам истинското име. Ето, вземи това — той порови в джоба си и извади монета от петдесет цента. Не бях виждал такава от години, може би от детството си.
Аз я премерих на око и го предупредих:
— Едва ли искаш да се разделиш с тоя мъник. Мисля, че има стойност.
— Разбира се, че има стойност — половин долар му е стойността.
Той пак се разкашля и този път целия се разтресе, сякаш го подмяташе силен вятър, но ми махна да стоя настрана, когато понечих да му помогна. Подпря се на камарата кашони, върху която бях оставил вещите си, изплю се в снопа салфетки, погледна резултата, смръщи се и смачка салфетките. Изпитото му лице се беше покрило с пот.
— Горещи вълни или нещо такова. Проклетия рак ми е прецакал и терморелето заедно с всичко друго. Сега, за Човека с жълтата карта. Той е скитник и е безобиден, но е и различен от всички останали. Струва ми се, че знае нещо. Мисля, че е само съвпадение — защото се е тръшнал не далеч от мястото, където ти ще излезеш — но е най-добре да те предупредя, за да знаеш какво да очакваш.
— За момента не се справяш особено добре — вметнах аз. — Представа си нямам за какво говориш.
— Той ще ти каже: „Имам жълта карта от Зелената витрина, затуй дай ми някой долар, понеже днес удвояват парите“. Запомни ли?
— Запомних — нещата ставаха все по-откачени.
— И наистина има жълта карта, затъкната в периферията на шапката му. Вероятно е просто таксиметрова фирмена карта или купон от супермарект „Червено и бяло“, който му е попаднал някак, обаче напълно си е мариновал мозъка с евтино вино и изглежда си мисли, че картата е самият Златен билет на Уили Уонка. Затова ти трябва да му отговориш: „Цял долар нямам, но ето ти половин“ и му даваш монетата. Тогава той може да каже… — Ал вдигна един костелив пръст. — Може да каже нещо като: „Защо си тук“ или „Откъде идваш“. Може дори да каже: „Ти не си същия човек“. Не ми се вярва, но е възможно. Ужасно много неща има, дето не са ми ясни. Но каквото и да ти каже, ти просто го остави да си седи там, където ще го намериш — до сушилната барака — и излез през портата. Когато го подминеш, той ще подвикне: „Знам, че можеше да дадеш цял долар, скръндза такава“, но ти не му обръщай внимание. Не поглеждай назад. Пресечи релсите и ще се намериш на ъгъла на Главната улица и Лисбън — при това той ми се усмихна кисело. — А след това, приятел, светът е твой.