Аз се облещих.
— Стига бе!
— О, да. Даже разменихме няколко думи. Това стана във Форт Уърт. Той и жена му, Марина — тя беше рускиня — бяха на гости на брата на Озуалд във Форт Уърт. Ако Лий някога е обичал някого, това е бил брат му, Боби. Аз се мотаех около двора на Боби Озуалд, подпрян на един телефонен стълб. Пушех цигара и се преструвах, че чета вестник. Сърцето ми така блъскаше, че пулсът ми трябва да е стигнал двеста. Лий и Марина излязоха заедно. Тя носеше дъщеря им, Джун. Тя беше ей такъв фъстък, още нямаше година. Детето спеше. Ози беше с панталон каки и риза с копчета на якичката, протрита около яката. Крачолите на панталона му бяха изгладени с ръб, но бяха мръсни. Беше престанал да си подстригва по войнишки, но косата му още не беше кой знае колко пораснала. А Марина, леле майко, какво парче! Тъмна коса, ярко зелени очи, гладка кожа. Приличаше на същинска филмова звезда. Ако решиш да се върнеш, сам ще видиш. Тя му каза нещо на руски докато вървяха по пътеката пред къщата. Той й отговори. Усмихваше се, когато го каза, но после я блъсна. Тя едва не падна. Детето се събути и почна да плаче. А той все така се усмихваше.
— Ти си го видял? Със собствените си очи? — независимо от собственото ми малко пътуване в миналото, бях почти сигурен, че или нещо се е заблудил, или направо лъже.
— Да. Тя излезе през портата и мина покрай мен с наведена глава, притиснала бебето до гърдите си. Все едно изобщо ме нямаше там. Обаче той дойде право при мен, достатъчно близо, за да мога да помирише одеколона, с който се беше опитал да скрие миризмата на пот. Носът му беше покрит с черни пори. Само от вида на дрехите и обувките му — които бяха съвсем протрити и изтърбушени отзад, се виждаше че е без пукната пара, но по израза на лицето му личеше, че това няма значение. Т.е. за него нямаше значение. Той се мислеше за голяма работа.
Ал се замисли за момент, после тръсна глава.
— Не, не се мислеше. Той знаеше, че е голяма работа. Просто чакаше всички останали да го проумеят. Та ето го там, на една ръка разстояние от мен и не си мисли, че не ми хрумна да се протегна и да вкопча ръце във врата му още там…
— И защо не го направи? Или просто да го беше застрелял?
— Пред жена му и детето? Ти би ли могъл да го направиш, Джейк?
Нямаше нужда да се замислям преди да отговоря.
— Вероятно не.
— И аз така. А си имах и други причини. Една от тях беше алергията към щатския затвор… и електрическия стол. Това се случваше на улицата посред бял ден.
— А.
— А така. Та той още се усмихваше, като дойде при мен. Надут и превзет колкото искаш. Тая усмивка се вижда на всяка снимка, която са му правили някога. По същия начин се хили и на снимката от полицейското управление в Далас, след като са го арестували за убийството на президента и на един патрулиращ полицай, дето му се изпречил, докато се опитвал да се измъкне. Та идва значи при мен и ми казва: „Какво гледаш, господине?“. Казвам му: „Нищо, приятел“. А той отвръща: „Тогава гледай си работата“. Марина го чакаше на пет-шест метра от нас и се опитваше да успокои бебето. Беше адски горещо, но тя носеше кърпа на главата, както повечето европейки по онова време. Той отиде при нея, сграбчи й лакътя, сякаш беше полицай, а не съпругът й, и каза: „Похода, похода“ — „върви, върви“. Тя му каза нещо, може би го попита дали иска да поноси бебето. Но той само я блъсна и каза: „Похода, сука“ — „върви, кучко“. И тя тръгна. Продължиха надолу към спирката на автобуса и това беше.
— Ти говориш руски?
— Не, но имам добър слух и компютър. Тъй де, тук имам компютър.
— Видя ли ги пак след това?
— Само отдалече. Но дотогава здравето ми сериозно се беше влошило — той се ухили. — Във Форт Уърт е най-доброто тексаско барбекю, но аз не можах да го опитам. Понякога животът е жесток. Отидох на доктор, той ми постави диагноза, дето и сам можех да я отгатна дотогава и ето ме обратно в двадесет и първи век. Но пък то нямаше и какво толкова да им се гледа повече. Просто един кльощав негодник, тормозещ жена си и очакващ да стане известен.
Ал се приведе напред.
— Знаеш ли какво е представлявал мъжът, който промени цялата американска история? Бил е от ония хлапета, дето мятат камъни по другите деца и после бягат. Докато се запише във флота — за да е като брат си Боби, той е боготворил Боби — вече бил живял на двадесетина места, от Ню Орлийнс до Ню Йорк. Имал големи идеи и не разбирал защо хората не искат да ги чуят. Това направо го вбесявало, но така и не изтрило онази префърцунена усмивка от лицето му. Знаеш ли как го е нарекъл Уилям Манчестър?
— Не — не знаех дори кой е Уилям Манчестър.
— Окаян скитник. Манчестър има предвид всички версии за конспирация, дето се нароиха след покушението и след като самият Озуалд беше убит. Това поне нали го знаеш?