— И намери ли снимката?
— Материалът за абитуриентите си беше там. Това винаги е история за първа страница в малките градове, но след като се върнах от пътуването си в ’58-ма, снимката беше на момче с нескопосана прическа ала Бийтълс, застанало на подиума и надписът под снимката беше: „Първенецът на випуска Тревър «Бъди» Бригс говори пред абитуриентите“. Бяха изброили всички завършващи — имената бяха само стотина — и Каролин Пулин не беше сред тях. Така че проверих историята за абитуриентите през ’64-та, когато по принцип е трябвало да завърши, ако не е била толкова заета да се възстановява от огнестрелна рана в гръбнака. И, бинго! Нито снимка, нито специално споменаване — тя просто беше включена в списъка между Дейвид Плат и Стефани Рудиър.
— Просто едно от децата, така ли?
— Така. След това потърсих името й в архива на вестника и намерих няколко резултата след ’64-та. Не много, три или четири. Нищо фрапиращо, обикновена жена, живееща обикновен живот. Учила бизнес администрация в Университета на Мейн, после специализирала в Ню Хампшир. Намерих още една история от ’79та, почти към края на съществуването на вестника. „Студентка от Лисбън Фолс печели националното състезание по отглеждане на лилии“. Имаше и нейна снимка — стоеше на собствените си два здрави крака и държеше печелившото цвете. Живееше… живее… не съм сигурен, кое от двете е правилно да се каже, сигурно и двете… в един град близо до Олбъни, Ню Йорк.
— Женена? Деца?
— Не мисля. На снимката тя държи лилията и на лявата й ръка не се вижда пръстен. Знам какво си мислиш — не се е променило кой знае какво, само дето не е парализирана. Но откъде можеш да си сигурен? Тя живееше на съвсем различно място, влияеше върху живота на съвсем различни хора. Хора, с които никога не би се запознала, ако Калъм я беше прострелял и тя си беше останала във Фолс. Разбираш ли ме?
В интерес на истината, беше много трудно да се каже така ли е или не, но аз се съгласих с него, за да може да си довърши историята преди да е припаднал. Възнамерявах да му помогна да си легне преди да си тръгна.
— Опитвам се да ти кажа, Джейк, че миналото може да бъде променено, но никак не е лесно. Онази сутрин аз се чувствах като някой, който се мъчи да се измъкна от найлонов чорап — тъкмо го изхлузиш донякъде и той пак се свие и остане все така стегнат. Накрая струва ми се просто се наложи да го разкъсам.
— А защо е толкова трудно? Да не би миналото да не желае да бъде променено?
— Нещо не желае миналото да се променя, изобщо не се съмнявам. Но е възможно! Ако се подготвиш за пречките, които ще те очакват, е възможно — Ал ме погледна, очите му блестяха на изпитото му лице. — В общи линии, историята на Каролин Пулин завършва с „И тя заживяла щастливо“, не мислиш ли?
— Да.
— А сега погледни под корицата на тетрадката, дето ти дадох, приятел, и виж дали няма да си промениш мнението. Една малка изрезка, която разпечатах днес.
Отворих тетрадката и намерих картонен джоб. За събиране на паметни бележки и визитни картички вероятно. Вътре беше сложен само един сгънат лист. Аз го взех, отворих го и дълго го разглеждах. Беше компютърна разпечатка на първа страница на Уикли Лисбън Ентърпрайс от осемнадесети юни, ’65-та. Заглавието гласеше: „Учениците, завършващи през ’65-та, се дипломират със смях и сълзи“. На снимката един плешив мъж, прибрал плоската си шапка под мишница, за да не падне от главата му, се беше навел към усмихнато момиче в инвалидна количка. Той държеше единия край на дипломата, а тя другия. „Каролин Пулин постига важна победа в дългия си път към пълно възстановяване“, пишеше отдолу.
Погледнах Ал объркан.
— Но щом си променил миналото и си я спасил, откъде се взе това?
— Всяко пътуване е първо, приятел, нали помниш?
— О, боже. Значи, когато си се върнал, за да спреш Озуалд, всичко, което си направил, за да спасиш Пулин е било изтрито?