— Да… и не.
— Как така да и не?
— Пътуването за спасяване на Кенеди щеше да е последното ми пътуване, но нямах бърза работа да стигна до Тексас. Защо да си давам зор — през септември ’58-ма Заека Ози, както го наричали приятелите му във флота, дори не е бил в Америка. По онова време той се е плацикал из южния Пасифик заедно с поделението си, за да пазят демокрацията в Япония и Формоза. Така че се настаних в хижата си на езерото Себаго и изчаках до петнадесети ноември. Пак. И този път тръгнах още по-рано сутринта, което беше много правилно решение от моя страна, понеже тоя път колата не просто спука гума. Тоя път направо й се откачи носещият мост. Наложи се да платя на механика в Нейпълс шестдесет долара, за да ми позволи да ползвам колата му за деня и даже му оставих пръстена си от флота за допълнителна гаранция. И това не беше всичко, което ми се случи, но ще пропусна подробностите…
— Мостът в Дърам пак ли беше паднал?
— Не знам, приятел, дори не се опитах да мина оттам. По мое мнение, който не се учи от грешките си, е идиот. А едно нещо, което бях научил със сигурност, беше откъде ще се появи Андрю Калъм и затова се постарах да стигна там навреме. Дървото пак беше препречило пътя и аз пак се борех с него, когато той пристигна. Съвсем скоро се обади и болката в гърдите ми… както преди. Изиграх си цялата сценка, Каролин Пулин прекара съботния лов с баща си без проблеми и две седмици по-късно аз си грабнах шапката и се метнах на влака за Тексас.
— Добре, тогава защо на тази снимка тя все пак е в инвалидна количка?
— Защото всяко пътуване надолу в заешката дупка връща нещата в състоянието, в което са били тогава — след тези думи Ал ми хвърли продължителен поглед, за да види дали ще проумея думите му. И след минута аз ги проумях.
— Аз…?
— Точно така, приятел. Днес следобед ти си купи халба безалкохолна бира. И между другото върна Каролин Пулин в инвалидната й количка.
Глава 4
1
Ал прие помощта ми, за да стигне до леглото си и дори промърмори: „Благодаря, приятел“, когато коленичих, за да развържа обувките му и да ги събуя. Но не ми позволи да го придружа в банята.
— Важно е да правиш света по-добро място, но също е важно да можеш сам да стигаш до нужника.
— Щом мислиш, че ще можеш.
— Знам, че тази вечер мога. За утре ще се тревожа утре. Прибирай се, Джейк. Почвай да четеш тетрадката — доста нещо има да прегледаш. Помисли си тая нощ и утре сутрин ще дойдеш да ме видиш и да ми кажеш какво си решил. Аз никъде няма да мърдам.
— Което е сигурно деветдесет и пет процента.
— Поне деветдесет и седем. Като цяло, доста добре се чувствам. Не се надявах да успея да говоря толкова дълго. Даже само туй, че ти разказах всичко — и ти ми повярва — вече е голямо облекчение.
Не бях сигурен дали му вярвам, даже след малкото ми приключение онзи следобед, но не казах нищо. Пожелах му лека нощ, напомних му да държи сметка на хапчетата („Да бе, добре“) и си тръгнах. Постоях отвън за минутка, загледан в градинското джудже с неговия тексаски флаг, преди да отида до колата си. „Не се закачай с Тексас“, се въртеше в главата ми, но аз вероятно щях да го направя. И, като се има предвид колко му е било трудно на Ал да промени миналото — спукани гуми, повреден двигател, срутен мост — хрумна ми, че ако реша да го направя, Тексас няма да се даде без бой.
2
След всичко случило се, мислех, че сигурно ще се въртя в леглото до два-три сутринта, а нищо чудно и да не успея да заспя. Но понякога тялото поема контрол над ума. Докато се прибера и си приготвя слабо питие (възможността пак да пия алкохол вкъщи беше едно от дребните предимства на връщането към ергенския живот), очите ми бяха почнали да се затварят, а докато си допия скоча и прочета първите десетина страници от дневника на Ал за Озуалд, вече едва ги държах отворени.
Изплакнах чашата си в мивката, отидох в спалнята, като по пътя събличах и захвърлях дрехите след себе си (нещо, заради което Кристи щеше да ми извади душата) и се тръшнах на своята половина от леглото, в което обаче вече спях сам. Помислих си, че трябва да се протегна и да изключа нощната лампа, но ръцете ми бяха толкова натежали. Изведнъж преглеждането на ученически съчинения в необичайно тихата учителска стая ми се стори като нещо, случило се преди страшно много време. И в това нямаше нищо чудно — всеки знае, че при цялата си неотменност, времето е доста гъвкаво понятие.
Аз осакатих онова момиче. Върнах я в инвалидната количка.