„Той тъкмо беше почнал да ги налага“, беше написал Хари. „Аз дотичах в стаята и имаше кръв навсякъде по стените и по дивана имаше нещо бяло. Туй беше мозъка на майка. Елън, тя беше на земята и люлеещия стол беше върху краката й и от ушите и през косата й течеше кръв. Телевизорът още работеше и даваха за Елъри Куин, дето разследва престъпления, майка го харесваше.“
Престъплението, извършено онази вечер обаче по нищо не е приличало на елегантните безкръвни случаи, разследвани от Елъри Куин, било е клане. Десетгодишното момче, което се отбило до тоалетната преди да излезе да събира сладкиши за Хелоуин, се върнало в стаята тъкмо навреме да види как пияният му, побеснял баща, разцепва главата на Артър „Туга“ Данинг, докато Туга се опитвал да пропълзи до кухнята. След това се завъртял и видял Хари, който вдигнал своята въздушна пушка Дейзи и казал: „Остави ме на мира, татко, или ще те застрелям.“
Данинг се втурнал към момчето, размахал кървавия чук. Хари гръмнал с въздушната си пушка по него (въпреки, че не ми се беше случвало да стрелям с такава пушка, можех ясно да чуя звука „ка-чоу“, който трябва да се е чул), хвърлил я на земята и се втурнал към спалнята, която споделял с вече покойния Туга. Баща му бил пропуснал да затвори входната врата на влизане и отнякъде — „сякаш на 1000 мили далече“, беше написал чистачът — съседи викали и деца пищели.
Данинг със сигурност щял да убие и последния си син, ако не се бил спънал в преобърнатия люлеещ се стол. Той се проснал на пода, изправил се и се втурнал към стаята на момчето. Хари се опитвал да се натика под леглото. Баща му го извлачил оттам и го цапардосал отстрани по главата. Ударът трябвало да го убие, но ръката на баща му се хлъзнала по кървавата дръжка и вместо да разцепи главата му, чукът оставил само една вдлъбнатина над дясното ухо.
„Не припаднах ама малко ми оставаше. Пак се опитах да се скрия под леглото и даже не усетих като ми е ударил крака, ама той ме удари и го счупи на четири места.“
В този момент дотичал един съсед, който бил излязъл с дъщеря си на нейната обиколка. Въпреки касапницата, която заварил в стаята, той имал присъствието на духа да грабне лопатката за пепел от сандъчето с инструменти до кухненската печка. Използвал я да цапардоса Данинг по темето, докато той се опитвал да преобърне леглото и да докопа кървящия си полужив син.
„После съм изпаднал в бесъзнание кат’ Елън, само че аз имах късмет и се събудих. Докторите казаха, че може да ми отрежат крака, ама накрая не стана така.“
Не, той си беше запазил крака и в крайна сметка беше станал чистач в лисбънското училище, където студентите го познаваха като Скокливия Хари. Дали децата биха били по-благосклонни, ако знаеха произхода на недъга му? Сигурно не. Въпреки че са емоционално деликатни и лесно раними, подрастващите не страдат от излишно състрадание. Ако изобщо развият способността да съчувстват на другите, това се случва по-късно в живота.
— Октомври, 1958 г. — каза Ал с грубия си прегракнал глас. — Сега да не ми кажеш, че това е съвпадение?
Спомних си какво бях казал на младия Франк Аницети за разказа на Шърли Джаксън и се усмихнах.
— Понякога пурата е просто дим, а съвпадението е просто съвпадение. Знам само, че тук имаме още един вододелен момент.
— А аз защо не съм попаднал на тази история в архива на Ентърпрайс?
— Не се е случило наоколо, а на север, в Дери. Когато Хари се възстановил достатъчно, та да излезе от болницата, отишъл да живее с чичо си и леля си в Хейвън, на около двадесет и пет мили южно от Дери. Те го осиновили и той започнал да работи в семейната им ферма, след като станало ясно, че изостава от другите деца в училище.
— Звучи като Оливър Туист или нещо подобно.
— Не, те се отнасяли добре с него. Не забравяй, че тогава не е имало специални класове и изразът „умствено изостанал“ все още не се е употребявал…
— Знам — прекъсна ме Ал сухо. — В ония дни да си умствено изостанал означаваше, че си идиот, тъпчо или чисто и просто малоумник.
— Но той не е бил нищо такова тогава, нито пък е сега — обясних аз. — Не в действителност. Мисля, че просто е бил в шок, нали разбираш? Заради травмата. Отнело му е години да се възстанови от онази нощ и докато успее, ученическите години са били вече зад гърба му. Поне докато не се върна във вечерното училище за гимназиалната си диплома, но вече на зряла възраст, на един хвърлей от старостта.