8
Ал отключи вратата на сребърната каравана, дом на Знаменития Тлъстбургер, в осем без четвърт. Хромираните рафтове зад плота проблясваха призрачно. Високите столове сякаш шепнеха: „Никой повече няма да сяда на нас“. Големите старомодни захарници пък им отговаряха: „Никой няма да си сипва захар от нас — купонът свърши.“
— Направете място за Ел Ел Бийн — казах аз.
— Точно тъй — вметна Ал. — Проклетият му прогрес.
Беше изтощен, останал без дъх, но не спря да си почине. Поведе ме зад плота до вратата на килера. Последвах го, като прехвърлих куфарчето, съдържащо новата ми самоличност, от едната ръка в другата. Беше старомодно, с катарами. Ако се появях с него в клас, повечето ученици на лисбънската гимназия биха си умрели от смях. Единици сред тях — със зараждащ се усет за стил — биха аплодирали неговия ретро шик.
Ал отвори вратата и пропусна миризмата на зеленчуци, подправки и кафе. Както и предният път, се протегна покрай рамото ми за да светне лампата. Аз се втренчих в сивия линолеум, както човек би оглеждал басейн, потенциално пълен с гладни акули и, когато Ал ме потупа по рамото, подскочих.
— Извинявай, ама да не забравиш и това — държеше монета от петдесет цента. — Нали помниш Човека с жълтата карта?
— Че как? — обаче съвсем го бях забравил. Сърцето ми биеше толкова силно, та ми се струваше, че очите ми пулсират в орбитите си. Усещах езика си като парче стар мокет и когато Ал ми подаде монетата, едва не я изтървах.
Той ме огледа критично за последно.
— Джинсите ти стават за момента, обаче непременно се отбий в магазина за мъжко облекло Мейсънс, нагоре по Главната улица, и си купи панталони, преди да тръгнеш на север. Пенделтън или каки стават за ежедневно облекло. За по-официални случаи ще ти трябват Бан-Лон.
— Бан-Лон?
— Просто попитай, те ще знаят за какво говориш. Ще ти трябват и няколко официални ризи, може би дори костюм. Също вратовръзки и игла за вратовръзки. Купи си също шапка. Не бейзболна шапка, а хубава лятна сламена шапка.
От ъгълчетата на очите му се стичаха сълзи. Това ме уплаши много повече от всичко, което ми беше казал.
— Ал? Какво има?
— Просто ме е страх. Не само ти си изплашен. Обаче няма нужда от кой знае какви прощални сцени. Ако изобщо се върнеш, ще бъдеш тук след две минути, без значение колко време останеш в ’58-ма. Тъкмо колкото ми трябва да пусна кафеварката. Ако всичко мине добре, ще изпием по чаша кафе и ти ще ми разкажеш.
Ако. Каква голяма дума.
— Няма да е лошо да кажеш и една молитва. Мисля, че и за нея ще ти стигне времето.
— Нямаш грижи. Ще се моля да мине гладко и без проблеми. Гледай да не се омаеш от новото място дотам, че да забравиш с какъв опасен човек си имаш работа. Може би по-опасен от Озуалд.
— Ще внимавам.
— Тъй. Гледай да не плямпаш много-много, докато не хванеш особеностите на езика и се ориентираш в обстановката. Карай полека. Не привличай внимание.
Опитах да се усмихна, но не съм сигурен, дали ми се получи. Куфарчето ми се стори ужасно тежко, сякаш беше пълно с камъни, а не с пари и фалшиви документи. За момент си помислих, че може да припадна. И въпреки това, Господ да ми е на помощ, част от мен нямаше търпение да замине. Исках да разгледам САЩ от своя Шевролет, Америка ме зовеше да я посетя.
Ал протегна тънката си треперлива ръка.
— Късмет, Джейк. Бог да те пази.
— Искаш да кажеш Джордж.
— Вярно, Джордж. А сега тръгвай. Както казват в ония дни — време ти е да се чупиш от тук.
Обърнах се и пристъпих бавно в килера. Движех се като човек, който се опитва да намери най-горното стъпало на стълбите в пълен мрак.
На третата крачка го открих.
Част 2
Бащата на чистача
Глава 5
1
Минах покрай стената на сушилната барака, както преди. Промуших се под веригата, на която висеше надписът „Минаването забранено“, както преди. Заобиколих ъгъла на голямата четвъртита зелена сграда, както преди и в този момент нещо се блъсна в мен. Аз не съм особено тежък за ръста си, но не съм и съвсем кожа и кости. „Няма опасност да те отвее вятърът“, както казваше баща ми. Обаче Човекът с жълтата карта едва не ме събори. Все едно ме нападна черно палто, пълно с пърхащи птици. Той крещеше нещо, но аз бях твърде изненадан (не ми беше останало време да се изплаша, всичко стана много бързо), за да разбера какво казва.
Аз го отблъснах и той се олюля назад към стената на сушилнята, а палтото се ветрееше около краката му. Главата му звучно се удари о метала и мръсната му шапка се търкулна на земята. Той я последва, но не падна изведнъж, а по-скоро се сви като хармоника. Съжалих, че го бях блъснал, преди още сърцето ми да е успяло да се успокои. Стана ми особено криво, когато той вдигна шапката си и почна да я изтупва от праха с една мръсна ръка. Тази шапка никога повече нямаше да бъде чиста, а по всяка вероятност същото се отнасяше и за него.