— Добре ли сте? — попитах, но когато се наведох и протегнах ръка към рамото му, той изпълзя покрай стената на бараката по-далече от мен, като се отблъскваше с ръце както беше седнал. Бих казал, че изглеждаше като осакатен паяк, само дето това не беше вярно. Изглеждаше точно както се очаква да изглежда един алкохолик, чийто мозък бавно прогресира от наквасен до маринован. Човек, който вероятно беше толкова близо до смъртта, колкото и Ал Темпълтън, понеже в тази Америка от преди петдесетина години едва ли имаше благотворителни приюти и санаториуми за такива като него. Някоя болница за ветерани би го приела, ако някога беше носил униформа, но кой ще го заведе в болницата?
Никой. Много по-вероятно е някой — може би бригадирът на фабриката — да се обади в полицията да го приберат. Те ще го оставят в изтрезвителното за двадесет и четири или четиридесет и осем часа и, ако алкохолната абстиненция не го убие, ще го пуснат да си ходи, така че целият цикъл ще започне наново. Помислих си, че ако бившата ми жена беше тук, тя непременно щеше да открие местния клон на Анонимните алкохолици и да го заведе на сбирка. Само дето оставаха двадесет и една години до раждането на Кристи.
Оставих куфарчето между краката си и протегнах ръце, за да му покажа, че са празни, но той се сви още повече о стената на бараката. По четинестата му брада проблясваше слюнка. Огледах се, за да проверя, дали сцената не е привлякла нечие внимание, уверих се, че сме сами в тази част на двора и опитах отново.
— Блъснах те само защото ти ме стресна.
— Кой, по дяволите, си ти? — попита той с треперлив глас, преминаващ през всичките пет октави. Ако вече не бях чул този въпрос при първото си посещение, нямаше да разбера какво казва.
От друга страна, въпреки че изломотената фраза беше същата, дали не ми се стори, че ударението е малко по-различно този път? Нямаше как да съм сигурен, но така ми се стори. „Той е безобиден, но е и различен от всички останали“, беше казал Ал. „Струва ми се, че знае нещо“. Според Ал, това се дължеше на факта, че мъжът седеше съвсем близо до заешката дупка в 11:58 ч на девети септември, ’58-ма, поради което беше попаднал под нейното влияние. Както картината на телевизора се размазва, ако прекараш кодиращо устройство близо до него. Може би това беше всичко. А може би беше заради алкохола.
— Никой не съм — отговорих накрая с най-успокояващия си глас. — Никой, за когото си струва да се тревожиш. Казвам се Джордж. А ти?
— Шибаняк! — изръмжа той и пропълзя още по-далеч от мен. Ако това беше името му, определено беше необичайно. — Ти не би трябвало да си тук!
— Не се тревожи, тръгвам си — казах му аз и вдигнах куфарчето, за да му покажа, че говоря сериозно, но той сви глава в кльощавите си рамене, сякаш очакваше да го хвърля по него. Приличаше на куче, което е било бито толкова много пъти, че вече нищо друго не очаква. — Не искам неприятности, разбрахме ли се?
— Разкарай се, копелдак! Връщай се, откъдето си дошъл и ме остави на мира!
— Дадено — все още се възстановявах от шока и адреналинът се беше смесил със съжалението по най-лошия начин, а някъде там се намеси и раздразнението. Същото раздразнение, което изпитвах, когато се прибирах вкъщи и намирах Кристи мъртво пияна, въпреки всичките й обещания да се вземе в ръце, да се стегне и да откаже пиячката завинаги. От цялата тази емоционална въртележка, комбинирана с жегата на летния ден, ми призля. Вероятно не най-доброто начало на една спасителна операция.
Замислих се за Кенебек Фрут и колко вкусна ми се беше сторила безалкохолната бира. Сетих се за парата, излизаща от хладилника, когато Франк Аницети Старши беше извадил голямата халба. Освен това там вътре цареше блажена прохлада. Така че без повече да се бавя се насочих натам, а моето ново (но внимателно протрито по ръбовете куфарче) се поклащаше и ме удряше в коляното.
— Хей, ти бе, какъвто си там!
Обърнах се. Скитникът се опиваше да се изправи, като се подпираше по стената на бараката. Беше си изтупал шапката и я държеше притисната о гърдите си. Докато говореше започна да я премята в ръце.
— Имам жълта карта от Зелената витрина, тъй че дай ми някой долар, шибаняк. Днес удвояват парите.