Ето че се бяхме върнали към редовния разговор. Това някак ме успокои, но все пак се постарах да не го приближавам прекалено, за да не го изплаша или да го провокирам да ме нападне. Спрях на два метра от него и протегнах ръка. Монетата на Ал блестеше на дланта ми.
— Нямам цял долар, но ето ти половин.
Той се поколеба. Беше прехвърлил шапката в лявата си ръка.
— Само да не очакваш свирка.
— Звучи съблазнително, но мисля, че ще устоя на изкушението.
— А? — той премести поглед от монетата към лицето ми и обратно. Вдигна дясната си ръка, да обърше слюнката от брадичката си и аз забелязах още една разлика от предния път. Не беше нищо особено, но достатъчно да ме накара да се съмнявам в теорията на Ал, че всяко връщане изчиства всички направени промени.
— Не ме интересува дали ще я вземеш или не, но решавай по-бързо, защото си имам работа — казах му аз.
Той грабна монетата и бързо отстъпи обратно към сушилната барака. Очите му бяха големи и влажни. Слюнката пак беше протекла по брадата му. Наистина, нищо в света не може да се сравни с великолепието на алкохолик в последна фаза. Идея си нямам защо Джим Бийм, Сийграмс и прочее марки не използват този имидж в рекламните си кампании. Пийте Бийм за по-качествени халюцинации.
— Кой си ти, какво правиш тук?
— Имам да свърша една работа. Слушай, а не си ли пробвал да отидеш при Анонимните алкохолици за този твой малък проблем с пие…
— Майната ти, Джимла!
Нямах представа какво може да е това джимла, но пожеланието му да вървя на майната си, ми стана съвсем ясно. Тръгнах към портата, като очаквах той да продължи с въпросите. Предният път не беше питал нищо повече, но този път нещата бяха видимо различни.
Защото той вече не беше Човекът с жълтата карта. Не и този път. Когато беше вдигнал ръка да си избърше брадичката, картата, затъкната в шапката му не беше жълта.
Този път, въпреки мръсотията по нея, тя беше ярко оранжева.
2
Прекосих паркинга и пак потупах капака на червенобелия Плимут Фюри за късмет. Със сигурност щях да се нуждая от всичкия късмет на света. Пак прекосих железопътните релси и отново чух пуфтенето на влака, но този път от по-далече, защото срещата ми с Човека с жълтата карта — който вече беше Човекът с оранжевата карта — този път беше продължила по-дълго. Въздухът вонеше на фабрични химикали, както и преди и същият градски автобус изръмжа покрай мен. Понеже този път се бях забавил малко, не успях да видя табелата с маршрута му, но си го спомнях. Луистънски експрес. За момент се зачудих колко ли пъти Ал беше виждал същия автобус със същите пътници, надничащи от прозорците.
Притичах през улицата, като размахвах ръка, за да разсея синкавия дим от ауспуха на автобуса, доколкото можех. Хулиганчето пак беше на мястото си пред вратата и ми стана чудно как ли би реагирал, ако му откраднех репликата. Но после реших, че това би било също толкова подло, колкото умишлено да се тормози скитникът от сушилната барака. Ако откраднеш тайния език на хлапетата, какво ще им остане. Този младеж тук дори нямаше домашна електронна игра, на която да си изкара яда, така че само кимнах.
Той кимна в отговор и каза:
— Здрасти, татенце.
Влязох в магазина. Камбанката иззвъня. Минах покрай комиксите с намалена цена и направо приближих бара, зад който стоеше Франк Аницети Старши.
— С какво мога да съм ти полезен, друже?
За момент се стъписах, понеже това не бяха думите, с които той ме беше заговорил миналият път. После осъзнах, че нямаше как да са същите. Миналият път аз бях взел вестник от стойката. Този път пропуснах. Може би всяко пътуване до ’58-ма занулява километража (с изключение на Човека с жълтата карта), но в момента, в който човек промени нещо, вече всичко е възможно. Тази идея беше плашеща, но и разкрепостяваща.
— Една безалкохолна бира ще ми дойде добре — отговорих му.
— На мен пък продажбите винаги ми се отразяват добре, така че идеално ще се разберем. Бира от пет или то десет цента?
— Десет, предполагам.
— Съвсем правилно предполагаш.
Заледената халба пак се появи от хладилника. Той пак използва дръжката на дървената лъжица да махне излишната пяна. Допълни халбата и я постави пред мен. По съвсем същия начин.
— Това прави десетаче и пени за държавата.
Подадох му един от автентичните долари на Ал и, докато Франк 1.0 ми връщаше рестото, аз хвърлих поглед зад гърба си и видях бившия Човек с жълта карта да стои пред входа на магазина за алкохол — Зелената витрина — и да се полюшва на място. Напомни ми сцена от някакъв стар филм, в който индийски факир свири на флейта, за да накара една кобра да се надигне от плетена кошница. А по тротоара, съвсем по график, се задаваше Аницети Младши.