— Джейк, да не заспа там?
— Не, напълно съм буден — а също и любопитен защо Ал ще ме търси в училище. Защо изобщо ще ме търси, всъщност. Нашите отношения никога не бяха минавали отвъд клиент-готвач, аз харесвах неговото задушено, а той оценяваше факта, че се храня при него редовно. — Прехвърли го, моля.
— А ти защо още не си си тръгнал, все пак?
— Самобичувам се.
— Ооо — проточи Глория и аз си представих как пърха с мигли. — Много обичам да ми говориш мръсотии. Почакай, ей сега ще звънне при теб.
Връзката прекъсна, а после телефонът иззвъня и аз вдигнах.
— Джейк, ти ли си, приятел?
В първия момент си помислих, че Глория не е разбрала правилно. Това не можеше да е гласът на Ал. Дори най-ужасният глас на света не би грачил така.
— Кой се обажда?
— Ал Темпълтън. Тя не ти ли каза? Божке, ама тая музика, дето дрънка докато те прехвърлят, за нищо не става. Къде изчезна Кони Франсис? — в следващия момент той започна да кашля толкова силно, че се наложи да отдалеча слушалката от ухото си.
— Май си пипнал ужасен грип.
Той се засмя, но и продължи да кашля. Комбинацията беше направо противна.
— Пипнал съм нещо, вярно.
— Бързо те е свалило — последно го бях видял предния ден, когато минах за ранна вечеря. Тлъстбургер, картофки и ягодов шейк — твърдо вярвах, че, ако човек живее сам, трябва да се старае да включва всички хранителни групи в менюто си.
— И тъй може да се каже. Или пък може да се каже, че отне доста време. И тъй, и тъй все е вярно.
Не бях сигурен как да му отговоря. Често бях разговарял с Ал за последните шест-седем години, докато бях негов клиент и той имаше своите странности — например, настояваше да нарича Патриотите от Нова Англия Бостънските патриоти и говореше за Тед Уилямс сякаш го познаваше лично — но толкова странен разговор не си спомнях.
— Джейк, трябва да те видя. Важно е.
— Може ли да попитам…
— Сигурен съм, че много неща ще искаш да питаш и аз ще ти отговоря, но не по телефона.
Не бях сигурен колко дълго ще успее да говори, преди гласът му да изчезне, но обещах да го навестя след около час.
— Благодаря. Ако можеш, ела даже по-скоро. Дето викат хората, няма време за губене — и той затвори, без дори да каже „довиждане“.
Бях прехвърлил повечето съчинения и ми бяха останали само четири, но това беше без значение. Както се казва, беше ми изчезнала музата. Така че натиках всички съчинения в куфарчето си и си тръгнах. Хрумна ми да се кача в канцеларията и да пожелая на Глория приятно лято, но не го направих. Тя щеше да продължи да работи още една седмица, за да приключи поредната година, а аз щях да се върна в понеделник, за да изчистя шкафа за храна — зарекох се да го направя, иначе учителите, които ползваха тази учителска стая през лятото, щяха да я заварят пълна с буболечки.
Ако само знаех какво има да ми се случи, със сигурност щях да се кача да я видя. Можеше дори да си открадна целувката, с която двамата се заигравахме в последните няколко месеца. Но нямаше как да знам. Животът се преобръща за миг.
3
Закусвалнята на Ал се помещаваше в една сребриста каравана, разположена отвъд Главната улица, близо до старата фабрика на Уоръмбо. Такива ресторантчета обикновено са неугледни, но Ал беше прикрил бетоновите подпори, на които почиваше заведението му, с лехи красиви цветя. Имаше дори малка тревна ивица, която той лично косеше със старомодна механична косачка. Ал се грижеше за косачката със същото внимание, което отделяше на цветята и моравата — по ярко боядисаните въртящи се остриета нямаше нито петно ръжда. Изглеждаше сякаш я е купил от магазина на Уестърн Ауто едва преди седмица… стига в града все още да имаше такъв магазин, разбира се. За съжаление и той беше станал жертва на хипермаркетите в началото на новия век.
Аз се приближих по павираната пътечка, изкачих стъпалата и се спрях озадачен. Табелата, която обикновено гласеше: „Добре дошли в закусвалнята на Ал — дома на Тлъстбургера!“, беше заменена с правоъгълно парче картон с надпис: „Затворено. Повече няма да работим, поради заболяване. Благодарности на всички наши дългогодишни клиенти. Бог да ви поживи.“
Мъглите на нереалното, в които скоро щях да се потопя, още не бяха се спуснали, но вече се протягаха към мен и в този момент аз ги усетих. Проумях, че прегракналият глас и раздиращата кашлица на Ал не се дължат на лятна настинка. Не беше и грип. Ако съдех по новия надпис, беше нещо далеч по-сериозно. Но що за сериозно заболяване се развива в рамките на двадесет и четири часа? По-малко даже — двадесет и три. Предната вечер се бях сбогувал с Ал в шест без петнадесет и той си беше наред. Дори леко превъзбуден. Спомних си как го попитах дали не е прекалил с кафето и той отговори, че не е, а просто планира малка ваканция. Нима болни хора — толкова болни, че да се принудят да затворят заведението, което еднолично са управлявали двадесет години, говорят за излизане във ваканция? Някои, може би, но едва ли са много.