Дотогава на спирката бяха останали само още двама души и аз не исках да се приближавам. Благодарение на установеното еднопосочно движение в Долния край, не беше и нужно. Отидох до друг стълб, маркиран с бели ивици, съвсем близо до кино Странд (където в момента вървеше двойна прожекция на „Кели Картечницата“ и „Реформираната ученичка“, обявата обещаваше „Напечени моменти“) и изчаках с няколко работници, които обсъждаха предстоящите мачове от Световната серия. Можех да им отворя очите по въпроса, но си замълчах.
Появи се един градски автобус и спря срещу Централния пазар. Данинг се качи. Автобусът се спусна по хълма и спря при моята спирка до киното. Аз оставих работниците да се качат преди мен, за да видя колко пари ще пуснат в кутийката, закачена на метален лост до седалката на шофьора. Чувствах се като извънземно в научно-фантастичен филм, което се опитва да мине за землянин. Беше глупаво чувство — все пак, аз исках само да се повозя на автобуса, не да взривя Белия дом с лъч на смъртта — но това не променяше как се чувствах.
Един от работниците пред мен показа на шофьора канарено жълта абонаментна карта, което за момент ми напомни за Човека с жълтата карта. Другите пуснаха в кутийката по петнадесет цента, които звънко дръннаха на дъното. Аз последвах примера им, но ми отне малко повече време, защото моята монета беше залепнала за потната ми длан. Имах чувството, че всички ме гледат, но когато вдигнах очи се оказа, че пътниците или четат вестници, или безизразно се взират през прозорците. Вътрешността на автобуса беше изпълнена със сивкаво-син дим.
Франк Данинг беше седнал в средата на автобуса, вдясно от пътеката. Беше се преоблякъл в свободни сиви панталони, бяла риза и тъмно синя вратовръзка. Имаше много спретнат вид. Тъкмо палеше цигара, така че не ме погледна, когато минах покрай него и си намерих място в дъното на автобуса. Ръмжейки, автобусът измина цялата мрежа от еднопосочни улици в Долния край и после се изкачи по Горната миля до Уичъм. Когато стигнахме западната жилищна зона на града, пътниците започнаха да слизат един по един. Всички бяха мъже. Жените вероятно си бяха вкъщи, подреждаха покупките в килера и приготвяха вечерята. Франк Данинг обаче все още си седеше на мястото и пушеше. Замислих се дали няма да се окажем последните двама пътници в автобуса.
Напразно се тревожех. Когато автобусът се отклони, за да спре на ъгъла на Уичъм и авеню Милосърдие (по-късно научих, че в Дери има също авеню Вяра и авеню Надежда), Данинг пусна фаса си на пода, настъпи го и се изправи. Мина леко по пътеката без да се държи никъде. Вместо това се полюшваше с движенията на спиращия автобус. Някои мъже запазват младежката си подвижност до доста напреднала възраст. Данинг явно беше един от тях. От него би излязъл отличен танцьор на суинг.
Той шляпна шофьора по рамото и започна да му разказва някакъв виц. Вицът беше кратък и повечето се изгуби в звука от въздушните спирачки, но аз дочух думите: „… три негра заседнали в асансьор…“ и предположих, че това не е шегичка, която Франк би споделил със своя харем от домакини. Шофьорът се разсмя шумно и дръпна дълъг хромиран лост, който отваряше предните врати.
— До понеделник, Франк — изпрати го той.
— Ако потокът не прелее — отговори Данинг и бързо се спусна по двете стъпала и прескочи тревния бордюр на тротоара. Виждах как мускулите му се стягат под ризата. Какъв шанс имаха срещу този мъж една жена и четири деца? Почти никакъв, беше първото което ми хрумна в отговор, но не бях прав. Правилният отговор беше никакъв.
Докато автобусът отминаваше, видях Данинг да се изкачва по стълбите на първата сграда след ъгъла на авеню Милосърдие. На широката веранда пред входа десетина мъже и жени се бяха разположили в люлеещи се столове. Някои от тях поздравиха касапина, който се зае да им стиска ръцете, сякаш беше политик на митинг. Къщата беше триетажна във Викторианския стил на Нова Англия. От стряхата над верандата висеше табела. Едва успях да я прочета:
Пансион на Една Прайс
Седмичен или месечен наем
Ползване на обзаведена кухня
Не се приемат домашни любимци!
Под голямата табела, закачен на куки, висеше по-малък оранжев правоъгълник с надпис „Няма свободни стаи“.
Аз слязох от автобуса две спирки по-нататък. Благодарих на шофьора, който измърмори нещо в отговор. Почнах да осъзнавам, че в Дери, Мейн, това минава за любезен разговор. Освен ако човек не знае някой и друг майтап за негри, заседнали в асансьор или може би за Полския флот.
Бавно тръгнах обратно към центъра на града, като умишлено заобиколих отдалече пансиона на Една Прайс и неговите наематели, които се бяха разположили на верандата след вечеря подобно на героите в онзи разказ на Рей Бредбъри за пасторалното градче Грийнтаун, Илиной. Не приличаше ли и самият Франк Данинг на един от онези добри хора? Разбира се, че приличаше. Но в Бредбъровия Грийнтаун имаше и скрити страхотии.